Лидерството е тема, към която подхождат изследователи от различни научни области. Философията, психологията, политическата наука, социологията, биологията, организационната теория, икономката са сред теоретичните фундаменти, върху които избуява лидерството като самостоятелна интердисциплинарна област. В зависимост от подхода, могат да се срещнат множество класификации и типологии на самите теории за лидерството. За нуждите на общата ориентация в текста се спираме на кратка обобщена картина, представяща периоди и основни начини на дефиниране на лидерството.
За трудния път към консолидиране на единна теория на лидерството свидетелстват заключенията на класика в тази област, Р. Стогдил, който през далечната 1974 година е посочил, че към онзи момент неговото изследване е идентифицирало 4725 изследвания в областта на лидерството. Глен Пейдж представя на 72 страници селектирана библиография по лидерство, групирана в няколко раздела, където са представени 1100 заглавия в периода 1929 – 1975 г.
Теории на чертите. Привържениците на тези теории дефинират лидерството на основата на това, какви свойства трябва да притежава лидера. Те смятат, че човек се превръща в лидер, ако притежава определени психологически качества и свойства (“черти”). За изграждането на лидера важна роля играят редица фактори. Първата група фактори са неговите “способности” – умствени, вербални и т. н. Втора група фактори са “постиженията” – образование, професия и физическо развитие. Трета група фактори са “отговорностите” – инициативност, упорство, желание и др. Четвърта група фактори са “активността и сътрудничеството”. Петата група фактори са “статусът” – социално-икономическото положение и популярност. Шеста група фактори са “ситуативните черти на личността”.
Ситуационни теории. Тези теории се обединяват около следното схващане: лидерството е функция на средата, то зависи от конкретни обстоятелства, от културни фактори и от особеностите на времето. Този подход игнорира индивидуалните различия между хората и обяснява тяхното поведение главно с изискванията на средата. Типът лидерство в групата зависи преди всичко от особеностите на групата и проблема, който й предстои да решава.
Личностно-ситуационни теории. Тази група теории е симбиоза на предишните две. В тях се разглеждат, както психологическите черти на лидера, така и условията, в които действа лидера. Лидерството се определя от три основни фактора: личностните качества на лидера, групата от негови последователи и конкретната ситуация или “събития” (например, проблеми, които групата трябва да реши).
Теории на взаимодействията и очакванията. Лидерството се разглежда като състоящо се от три променливи: действие, взаимодействие и настроение. Следователно, усилването на взаимодействието и участието в съвместна дейност с свързано с усилване на чувствата на взаимна симпатия, а също и с внасяне по-голяма определеност в груповите норми. Лидерът се определя преди всичко като инициатор на взаимодействия.
Р. Стогдил създава “теория на усилване на очакванията”. Той смята, че у членовете на групата в процеса на взаимодействие се усилва очакването, че всеки ще действа в съответствие с някакъв модел. Ролята на индивида се определя от взаимните очаквания. Ако неговите действия съвпадат с очакванията на групата, тя ще му разреши да се присъедини към нея. Лидерският потенциал на човека зависи от неговата способност да инициира нужните взаимодействия и очаквания.
Хуманистични теории. Централен проблем е този за ефективното развитие организацията. Според привържениците на тези теории човек е “мотивирано същество”, а организацията винаги е структурирана и контролируема. Главната функция на лидерството е модификация на организацията с цел професионалната и творческа реализация на индивидите, удовлетворяването на техните потребности, като същевременно се постигнат и целите на организацията.
Теории на обмена. Този подход разглежда обществените отношения като особен вид обмен. В този обмен членовете на групата “внасят” не само определен производителен, но и психологически ресурс, за който получават някакъв психологически “доход”. Взаимодействието продължава, докато всички участници са удовлетворени от този обмен. Групата предоставя на своя лидер особен статус и уважение като обмен за неговите необикновени способности, чрез които помага на групата да постигне целите си. Процесът на обмен е сложно организиран, той включва многобройни системи за “кредитиране” и “изплащане”.
Мотивационни теории. Техните представители поставят в основата на лидерското действие определена структура на мотивите на личността.
Периодите в развитието на лидерската теория могат да се разделят най-общо на четири фази: 1) фаза на индивидуалното лидерство, която характеризира десетилетията от началото на 20 век докъм 1940 г.
2) поведенчески период, който обхваща годините откъм 1940 докъм 1960 г. 3) фаза на лидера и групата, започващи от средата на 60-те години; 4) също през 60-те започва направление, наречено организационно лидерство.
От особено важно значение за лидерската теория е трудът на Джеймс МакГрегър Бърнс, „Лидерството“, публикуван през 1978 г. Той въвежда във фокуса на внимание два аспекта на лидерството – 1) лидерството, изградено върху отношения и 2) мотивите и на лидера, и на последователите са от значение за разбиране на лидерството и промяната. Тази концепция променя фокуса на внимание от лидера към общосподелените цели от лидера и последователите. Така става възможно да се надхвърли ограничението на всички концепции, които извеждат лидерството преди всичко от онова, което е и което прави лидерът. Така акцентът пада върху лидерството като процес. В този процес се въвежда континуумът лидер-последователи, обединени в името на обща цел, ограничени от ценностната рамка на моралното. Именно това развитие на концепцията за лидерството е теоретичната рамка, в границите на която се са поставени темите на дадения курс.
