Разпадането на СССР през 1991 г. предизвика сътресения, които не пощадиха и  една от най-консервативните институции – архивната система. Началото на 90-те години се определя като  архивна  революция”, “информационен взрив”, “археографски взрив”в новото архивно-информационно пространство. През 1997 г. се появява и

терминът  архивна  контрареволюция”, или “великият прелом”

Хронологически архивната революция може да бъде разделена на три основни периода :

·        от края на 80-те години до август 1991 г.,

·         от август 1991 до средата на 90-те години

·        от втората половина на 90-те до октомври 2004 г., когато е приет законът за архивите в Руската федерация (РФ).

   За първия период реформата е в съветски стил от средата на 50-те години.

   Вторият период е времето на същинската архивна  революция,

когато преобладават проблемите, свързани с разсекретяването на документите.

  Третият период е посветен предимно на избистрянето на новия понятиен апарат и подготовката на новото законодателство.

  Ако за първите два периода са характерни общественият и

политическият натиск, то за третия е налице рутинното административно решение на реформата в архивите.

Архивната революция има следните аспекти:

1. създаване на нови архиви;

2. приемане на ново архивно законодателство, създаване на критерии за секретност;

3. създаване на нов понятиен апарат,

които са подчинени на основните щ цели:

1. Разсекретяване на документи с изтекъл срок на давност.

2. Преодоляване на ведомствения монопол над архивите.

  Архивната реформа започва още от началото на перестройката при Михаил Горбачов, когато правителството споделя обществените настроения за “откриване на архивите” като част от реабилитирането на жертвите от политически репресии. Още в

края на 80-те години са разсекретени документи по разкулачването, изселванията и преселванията – всички са достъпни от началото на 90-те години, но достъпът до тях се затруднява от липсата на описи, или “инфраструктура”.Още един проблем от началото на перестройката е наличието на дела “с   ограничен достъп”, отделно от засекретените.

  Делата с “ограничен достъп” са важна част от практиката на ведомственото ограничаване на достъпа до документите.

Ръководствата на министерства и ведомства, съгласувано с Главния архив на СССР, превръщат документите в дела с “ограничен достъп”, за които не се води отчет.

  Приблизително към средата на 80-те години за 14 ведомства има над 1 100 000 архивни единици.През 1986 г. Главният архив на СССР въвежда в действие “Инструкция за работата на държавните архиви със секретни документални материали”, която затвърдява съществуването на делата с “ограничен достъп”. Ведомственият контрол върху достъпа до документите е улеснен и от липсата на юридическа отговорност за неправилно поставяне на гриф “съвършено секретно”.

  Горбачов не надхвърля “хрушчовското размразяване” на архивите, което започва от 7 февруари 1956 г. с постановлението на Министерския съвет “За мерките за установяване на реда за съхраняване и по-доброто използване на архивните материали на министерствата и ведомствата” и завършва – според едно мнение – още през 1961 г. с призивите на началника на Главния архив на СССР за “бдителност” при допускането на изследователи до архивни документи и за “правилна политическа оценка”, а според

друго – през 1966 г. инструкция за работата на държавните архиви със секретни документални материали”. Перестроечната вълна засяга само държавните архиви, но не и партийния архив на КПСС, който остава открит само за избрани.

  Истинското отваряне на архивите започва при драматични обстоятелства след обсадата на Белия дом през август 1991 г. с указите на президента “За архивите на Комитета за държавна сигурност (КГБ)” и “За партийните архиви”.

  През октомври 1991г. започва да работи Комисията при Върховния съвет на РСФСР, която трябва да  организира предаването и приемането на държавно съхранение на документите на

КПСС и КГБ, оглавявана от председателя Дмитрий Волкогонов. Основните задачи на комисията са следните:

·        да се определят типовете архивни документи, в това число и съхраняваните в действащите подразделения, подлежащи да бъдат предадени за държавно хранение;

·        да се подготви и представи за утвърждаване от Президиума на Върховния съвет на РФ на временен регламент за използване за научни и практически цели на архивните документи на КПСС и КГБ;

·        да се установи, че дадените регламенти действат до приемането на закона на РФ “за държавната тайна”.

  През есента на 1991 г. е и неуспешният опит на историка Юрий Афанасиев да се създаде международна комисия от световни специалисти по съветска история за изучаване на новата архивна  информация.

Разсекретяването на документите започва масово след указа на президента от 14 януари 1992 г. “За защита на държавните тайни на РФ”, установяващ 50-годишен срок  за давност, когато старите архиви вече са трансформирани в нови:

·        Централният партиен архив се превръща в Руски център за съхранение и изучаване на документите от най-новата история (РЦХИДНИ), после на базата на 7-и сектор на Общия отдел на

ЦК КПСС се създава Център за съхранение на съвременната документация (ЦХСД).

·        Неизвестният на обществеността и на изследователите т. нар. “Специален архив” (“Особый архив”, или ЦГОА) се превръща в Център за съхранение на историко-документалните колекции (ЦХИДК).

  За ЦГОА, или Особый архив (свръхсекретно хранилище на трофейни документи от 20 европейски страни) до перестройката не се споменава в нито един справочник – до цикъла “Пет дни в Специалния архив” на   журналистката Е. М. Максимова

Бившият Централен държавен архив на Октомрийската революция (ЦГАОР) и Централният държавен архив на РСФСР се обединяват в Държавен архив на Руската федерация (ГАРФ). Днес в ГАРФ се пазят повече от 6 млн. дела, а дължината на рафтовете достига 80 км. Пътеводителят по фондовете на Държавния архив е съставян

в продължение на няколко години и заема 6 тома.

  По своята структура ГАРФ се състои от няколко части.

·        В първата (1 млн. дела) са материали по история на Руската империя до 1917 г., отчети на тайната политическа полиция, доклади на наказателните органи, борещи се с революционното движение, и папки на Върховния наказателен съд, разглеждащ делата на декабристите, архивите на руските императори и великите князе от Александър I до Николай II.

·        Втората част съставят материали на държавната власт на СССР.

·        Третата се състои от милион и половина дела и документи на РСФСР.

·        Отделно в ГАРФ са материали по историята на Бялото движение и руската емиграция.

  До началото на 1992 г. в Русия има 17 федерални архива.

Извън новата система обаче остават бившият архив на Политбюро на ЦК на КПСС, превърнат в президентски архив на СССР, а после и в архив на РФ, и архивът на КГБ, което е и първият симптом на архивната контрареволюция!

Към момента на август 1991 г. структурата на архивите на КГБ има две нива – централен архив и архиви на областните управления. Извън Централния оперативен архив на КГБ съществува и отделен архив – на централната служба по разузнаване – бившето Първо главно управление на КГБ.

  Към Централния архив и към регионалните архиви на КГБ винаги съществува и отделен фонд за дела от историческо значение или

оперативен интерес.

Документите на архивите на службите се разделят на следните групи:

1. Архивно-следствени дела (наказателни дела) от 1918 до 1991 г. Част от тези дела отразяват репресиите срещу гражданите на СССР. В московския КГБ има около 100 000 архивни единици, от които 67 хил. са т. нар. закрит фонд т. е. дела, по които има реабилитационни решения, или обвинението е снето по едни или други причини, например обвиняемият е признат за невменяем.