Конституцията на Република България е основният закон на страната. Приета е на 12 юли 1991 г. от VII Велико народно събрание. Според нея България е република с парламентарно управление. Тя е единна държава, в която не се допускат автономни териториални образувания. Конституцията установява основните принципи, върху които се изгражда политическата система на обществото - политически плурализъм, разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна и др. Тя определя системата, организацията и дейността на държавните органи: Народно събрание, Министерски съвет, органите на местното самоуправление, правосъдните органи и прокуратурата, пълномощията на държавния глава - Президента на републиката. В нея са посочени принципите на демократичната избирателна система - общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване, определени са формите на собственост - частна и публична (държавна и общинска), основните права и свободи на гражданите и основните задължения на гражданите, държавен герб и печат, знамето и столицата на Република България.

При действие на различните Конституции в България основните права на човека са имали различно значение.

При действието на Търновската конституция правата и задълженията на гражданите са били уредени основно вглава 12 "За гражданите на българското царство". Освен там уредба на правата на гражданите има в гл.9 относно религиозната свобода и уредбата на политическите права. При работата на Учредителното събрание през 1879 г. комисията, която е натоварена с подготвката на доклад по проекта за Конституция, включва като основен момент следното: бъдещата уредба трябва да се основава върху четири основни начала: свободата, равенството, самоопрелянето /самоуправлението/ и сигурността. Въз основа на тези комисията предлага текстове, станали по-късно действителност - забрана на робството, премахване на класовите различия, забрана на благородническите титли.Текстовете на Търновската конституция, уреждащи и гарантиращи правата на гражданите издигат първата българска Конституция до нивото на най-демократичните и либерални конституции на онова време.

Конституциите от 1947 и 1971 г. дават предимство на правата в социалната сфера - приоритет получават уредбата на правото на труд и на задължението за труд. Присъствието на държавата като гарант на прогласените права е осезаемо.

Последната българска Конституция от 1991 г. поставя достойнството на човека и неговите права като цел и оправдание на всяка държавна власт. Така тя признава, че неприкосновените и неотменими човешки права стоят в основата на всяко гражданско общество. Признанието на основните права като обективни ценности са съдържа в преамбюла на Конституцията : "...Като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност...", което е признак, че в Конституцията от 1991 г. ясно е залегнала идеята, че цялата власт в държавата трябва да е подчинена на неотменимите права на човека, подченена на едно задължение за тяхното спазване преди всичко друго.

Конституционноправната уредба на правата на човека следва принципа за тяхната неотменимост. Според чл57,ал.1 Основните права на гражданите са неотменими.

Всяко основно право е определено по своето съдържание, но трябва да се има предвид, че съдържанието има граници. Така е, защото човек не живее сам, откъснат от обществото, а напротив той постоянно общува с други хора и се сблъсква с техните права. Затова конституционният законодател е отчел, че правата на всяко лице се конкурират с правата на другите членове на обществото. Например според чл.43,ал1 гражданите имат право да се събират на митинги и манифестации, но "мирно и без оръжие", чл.57,ал.2разпорежда, че е недопустимо "...упражняването на права, ако те накърняват правата или законните интереси на други."

Основните права на човека обвързват законодателната, изпълнителнат и съдебна власт като пряко действащо право, т.к.нормите на конституцията имат непосредствено действие. Затова съдилищата са длъжни при осъществяване на своята дейност по контрол върху спазването на правния ред, да контролират и спазването на основните права при всеки конкретен случай.

Според чл.56 от Конституцията всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Наред с този осонвен принцип на правовата държава същетвува, макар и неясно формулиран принципът, че съдебният път за закрила на основните права трябва винаги да е открит за гражданите

С Конституцията от 1971 г. Народното събрание (НС) съединява законодателната и изпълнителната дейност на НС и осъществява върховен контрол с конституционно утвърдената ръководна роля на управляващата партия.

Най-новият етап в изграждането на правосъдната система в България започва от 12.07.1991 г. с приемане от Великото народно събрание на новата Конституция на Република България. Тя е първата, която прокламира, че “България е Република с парламентарно управление.” В глава ІV-та Конституцията третира въпросите на съдебната власт.

Съдебната власт в Република България съгласно Конституцията е система от органи: съд, прокуратура, следствие. /чл.117, ал.2 от Конституцията, чл.129, чл.132, ал.1, чл.133/.

Конституцията изрично урежда независимосттана съдебната власт.

Въведени са конституционни гаранции за независимост на магистратите, за свободно изграждане на вътрешно убеждение и подчинението им само на закона.

Ръководителите на върховните съдебни ведомства и Главният прокурор се назначават и освобождават от Президента на Република България по предложение на Висшия съдебен съвет.

Въвеждат се принципите на публичност, обективност, равенство на страните и състезателност в съдебния процес.

В глава VІ-та на Конституцията за Съдебната власт /чл.126 и чл.127/ са уредени структурата и функциите на Прокуратурата.

Изрично е посочено, че структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата. При осъществяване на своята дейност прокурорите са независими от съда.

Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори.

Прокуратурата е призвана да следи за спазване на законността като привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления и поддържа обвинението по наказателните дела от общ характер, упражнява надзор при изпълнението на наказателните и други принудителни мерки, предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове и за възстановяване в бързи и неотложни случаи на самоуправно нарушени права, в предвидените от закона случаи участват в граждански и административни дела

Президентската институция в България става факт с приемането на новата конституция на страната от 12 юли 1991 година. Установяването на република с парламентарно управление е съответно съпроводено с въвеждане на институцията Президент на Републиката като държавен глава.

Неин непосредствен предшественик е институцията "Председател (президент) на Републиката", въведена с промените в Конституцията от 1971 г., извършени в резултат на решение на "кръглата маса" и приети през април 1990 г. от 9-то Народно събрание.
 

Идеите за Конституция и парламент, за изборност и представителност възникват още преди възобновяването на българската държава през 1878 г. под влияние на европейската мисъл и практика. Практически израз на част от тези идеи срещаме при свикването, работата и решенията на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. (приемането на Устава на Българската екзархия), и в дейността на българското национално революционно движение (БРЦК), поставило си за цел освобождението и създаването на самостоятелна българска държава. Събранието на Оборище на 14 април ст. с. 1876 г., взело историческото решение за обявяване на Априлското въстание, с право се счита за предшественик на българското Народно събрание, на парламентаризма в България. Също преди Освобождението българската общественост издига и идеята за конституционно управление. В "Политическа програма" на БЦБО (бившия БРЦК), изработена на "Български народен събор" в края на 1876 г. и изпратена на Цариградската посланическа конференция, като се подчертава, че трябва да се възобнови българската държава, изрично се казва: "Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо по една Конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа." В следващите два члена се доуточнява "За всичките клонове на управлението ще се съставят особени закони по духа на устава и съобразно с нуждите на народа", "всичките иностранни народности, размесени между българския народ, ще се радват с него на същите политически и граждански правдини". Това остава не само традиция, но влиза и като демократически принцип в политическия живот на следосвобожденска България.

Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. гласува Конституция на Република България. Тя се състои също от 169 члена, подредени в 10 глави, но и с преходни и заключителни разпоредби от 9 параграфа. Конституцията от юли 1991 г. постановява, че България е република с парламентарно управление и е демократична, социална и правова държава. Утвърдени са и принципите на разделение на властите, правата и свободите на гражданите, върховенството на Конституцията. Народното събрание, което се избира на 4 години в състав от 240 избираеми народни представители, осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. За разлика от предшестващите основни закони, Конституцията от юли 1991 г. постановява, че Народното събрание е постоянно действащ орган. Заседанията му са открити, а законите и решенията, които приема, са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите на Република България. Народните представители представляват не само своите избиратели, но и целия народ, като в действията си се ръководят от Конституцията и законите, в съответствие със своята съвест и убеждения. Конституцията предвижда освен обикновено Народно събрание и избор на Велико Народно събрание. То се свиква в определени случаи - приемане на нова Конституция или промяна във формата на държавно устройство и държавно управление, както и на съществени, изрично посочени разпоредби от действащата Конституция. Досега са избирани и действали 39 обикновени народни събрания и 7 Велики народни събрания (1879, 1881, 1886 - 1887, 1893, 1911, 1946 - 1949, 1990 - 1991 г.). В кратък период - след суспендирането на Търновската конституция по време на Режима на пълномощията (1881 - 1883 г.) като висша институция се предвижда държавен съвет. В началото на демократичните промени започнали след ноември 1989 г. и решенията на Националната кръгла маса, през април 1990 г. Народното събрание приема изменение на Конституцията от 1971 г. в сила до приемането на сега действащата Конституция. 

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Всички авторски права на дадената статия са запазени и собственост на Екипът на  Razrabotkite / - / съгласно Закона за Авторското Право и сродните му права - чл.1 , чл.2, чл.3 /
Копирането или включването на тази или друга статия във друг сайт , вестник , или медия без знанието на Екипът на  Razrabotkite  е забранено , съгласно закона за Авторското право и Сродните му права.