В човешката историята войните, революциите, острите социални сблъсъци и катаклизми почти винаги са свързани с кръв, жертви, разрушения, глад, болести и невероятни страдания не само за преките участници в събитията, но и за, като по правило, много по-многобройното мирно население, което е съвременник, много често съучастник и почти винаги потърпевш. Последните събития в света показват1, че войната все още е неизбежен спътник на човечеството и че то не може, а и едва ли в обозримо бъдеще ще бъде в състояние, да разрешава своите противоречия и проблеми без прилагането на оръжия и сила. Погледнато исторически обаче отношението на световната общественост, като цяло, и на отделните нейни групи, в частност, към насилието, неговите извършители и неговите жертви се променя драстично в положителна посока и това e, което между впрочем ни дава основание за известен оптимизъм в бъдеще. Хуманизацията на отношението към по-слабия и страдащия може да бъде проследена конкретно и за ХІХ в. на основата на българския пример. Благотворителността има много лица и измерения. Онази част от нея обаче, която е насочена пряко или косвено към пострадалите и засегнатите вследствие на войни, социални сблъсъци и катаклизми, не e сред приоритетните области на историческото дирене у нас. Обикновено на много по-голямо внимание се радва дарителството, насочено към просветното дело, книжнината, църковното строителство, изкуството и пр. Обяснението за този историографски факт може да бъде открито и в състоянието на изворовата база, и в по-голямата обществената престижност на изброените по-горе форми на благотворителност, и, разбира се, не на последно място и в специфично сложилите се обстоятелства в историята на нашия народ през вековете на османското господство, когато липсата на собствена държавна организация, аристокрация и висш църковен клир значително стеснява кръга на филантропичната дейност2. Причините за това състояние на историческите изследвания по темата се коренят и в развитието на историографията в първите години след 1944 г., когато на такъв тип благотворителност се гледа от позициите на „марксистко-ленинската идеология“ като на буржоазна приумица, чрез която се прикриват и затъмняват основните класови конфликти и противоречия. Специално за изследванията, посветени на периода след Априлското въстание, тази слабост отчасти е преодоляна в последните две десетилетия на отминалия ХХ в., когато в поредица публикации бяха осветлени много от фактите и бяха решени редица задачи3. В тях обаче филантропичната дейност твърде рядко е свързвана пряко с парарелно протичащите политически, социални и стопански процеси в българското възрожденско общество. Благотворителната дейност притежава едновременно сложни международни и вътрешнополитически измерения, които е трудно да бъдат обхванати в един кратък преглед като настоящия. Поради тази причина тук ще се спра предимно върху онези аспекти, които засягат пряко някои от социалните и вътрешнополитическите проблеми на българското възрожденско общество. Настоящото съобщение е част от един по-голям проект, посветен на помощните акции, които се разгръщат в България след Априлското въстание. Непосредствената цел на изследването е не толкова да проследи отделните факти, колкото тези факти да бъдат експонирани на фона на развиващите се процеси на модернизация на българското възрожденско общество и да се разкрие чрез тях степента на разгръщане и обхват, който имат националноконсолидационните процеси в навечерието на Освобождението. В историята на българите Априлското въстание е записано преди всичко със своето величие, драматизъм и трагизъм - величието на устремения към свободата народ, драматизмът на неговия погром и трагизмът на десетките хиляди жертви, положили своите кости в основата на същата тази свобода. Именно въстанието на българите и техните жертви са онези фактори, които коренно променят обстановката на Балканите и динамизира политическите събития, довели по-късно до поредната руско-османска война и в крайна сметка до Освобождението на България. Пролятата кръв по време на Априлското въстание се превръща в съществен компонент при последвалото политическо и дипломатическото развитие на Източния въпрос.4 Кървавите репресии и кланетата над непокорните българи, дръзнали да въстанат срещу властта на султана, по многобройни пътища и канали стават известни на европейската общественост и предизвикват бурни реакции на възмущение, гняв и недоволство.5 В първите дни и седмици след погрома обаче българите са оставени сами на себе си пред очите на голямото и при това продължаващо насилие и пред очевидната необходимост да разчитат предимно на собствени средства, с които да се помогне на нуждаещите се. С цел да ограничат изтичането на информация османските власти затварят плътен обръч около въстаналите райони6 и възможностите за комуникации, а и за някаква конкретна материална помощ от останалите части от страната и от чужбина са силно ограничени. След първата спасителна закрила на околните гори и планини част от оцелелите, предимно жени и деца, търсят милостиня и получават такава в незасегнатите съседни села и по-големи градове. Такива печални картини е могло да се наблюдават тогава в Пазарджик и Пловдив, в Карлово, София, Севлиево и Ловеч и дори в по-отдалечената от театъра на въстанието Стара Загора. По-заможни и/или по-предвидливи дори търсят спасение към Одрин и Цариград.7 В началото на юни 1876 г. се появяват и първите призиви от страниците на в. „Възраждане“8, излизащ в Браила, и на в. „Ден“9 в Цариград за събиране на помощи и организиране на благотворителни комитети, чиято основна цел ще бъде да се разгърне филантропична акция в полза на пострадалите в района на въстанието. Почти по същото време Йоаким Дръцков от Цариград изказва подобни мисли в писмо до Марин Дринов10, а малко по-късно и Петко Р. Славейков призовава цариградските българи да поемат върху себе си инициативата за помощна акция, тъй като в страната съществуват естествени и неприкрити желания и стремежи в тази посока, но липсват все още смелост и единен ръководен център11. Както се вижда, тези обръщения не са абстракти призиви, а имат конкретни адресати - в първия случай това е емиграцията, която се чувства задължена да помогне на своите братя „отвъд Дунава“, а във втория случай това са църковно-народните общини, които пряко не са толкова пострадали от репресиите, и Екзархията, която като общонародна институция трябва да отговори на най-острите нужди, поставени на дневен ред от събитията. Макар призивите в началото да не дават реални позитивни резултати, те са нагледно доказателство, че българската журналистика и обществено най-ангажираните личности вече заемат активна позиция по повдигнатия въпрос, който ще се превърне в един от основните за обществото в следващите месеци. Появяват се и първите положителни отзиви за предложената инициатива. Марин Дринов горещо приветства идеята на Тодор Пейов, един от редакторите на в. „Възраждане“, и в писмо до него изявява желание да запише своето име сред дарителите с месечна лепта от 50 франка на сметката на проектираното благотворително дружество.12 Но такова така и не се появява до края на месеца. Екзархията от своя страна се опитва да организира в национален мащаб събиране на помощи, но от Високата порта дават да се разбере, че на това начинание не се гледа с добро око и то замира, преди още да се е започнало. Въпреки първите неуспехи обаче с действията си българското възрожденско общество дава ясни знаци, че е извървяло значителен път на развитие и сега не ще подмине, както в много други случаи в миналото, с мълчание и бездействие своите сънародници, които са подложени на страдания и унижения в името на общонационалната кауза. В този момент българската емиграция в Румъния се показва по-дейна и енергична, което е лесно разбираемо с оглед на конкретните условия на живот. На 10 юли в Букурещ се организират едновременно добре известните два комитета: БЦБО на „младите“ и БЧН на „старите“, които въпреки политическите различия помежду си се обръщат с идентични възвания към българската емиграция и към дарители и организации от чужбина за набиране на средства и помощи за пострадалите в района на въстанието13. Към тях съответно възникват и женски благотворителни комитети в Букурещ, както и „частни благотворителни комитети (общества)“ в Болград, Браила, Галац, Олтеница, Крайова, Гюргево, Турно Северин, Кишинев, Николаев, Одеса и другаде, т. е. навсякъде, където има по-изявени български колонии. По правило новосформираните благотворителни комитети по места се смятат за подразделения на БЦБО или БЧН.14 С оглед на нашата тема е необходимо да се напомни, първо, че двете организации имат предимно политически, а не благотворителен характер, както е заявено официално, и второ, че между тях въпреки опитите не се постига единодействие и нормална комуникация нито в момента на тяхното конституиране, нито по време на тяхната работа. Това обстоятелство се отразява негативно върху резултати от политическата и чисто благотворителна им дейност, а по-късно разделението до голяма степен предопределя и незавидната им политическа участ в навечерието на войната, обявена от Русия на Османската империя. Различните позиции и влияние, които двете организации имат сред българската емиграция, се отразяват пряко и върху постъпленията в техните каси. Още в първите дни в приходната книга на БЧН са записани дарения на стойност 31 000 франка (1347,82 турски лири), които в следващите месеци нарастват.15 Пристигат постъпления и от славянските комитети в Русия.16 По същото време като „волни помощи“ на сметката на БЦБО са записани само 260 фр., а цялата останала сума, която до 11 септември достига до 18 682 франка, постъпва като дарение от славянските комитети.17 Благодарение именно на тези средства обществото успява да разгърне известната в историографията политическа дейност през есента на 1876 г. Основната част от наличните си пари и двете организации използват за набиране и изпращане на български доброволци за войната в Сърбия, но едновременно с това не бива да се пропуска, че те активно подпомагат и намерили убежище в княжеството български революционери, семейството на загиналия във въстанието Христо Ботев, както и хвърлените в русенския затвор български патриоти18, което действително е една чиста благотворителност. Основната част от филантропичната дейност обаче се извършва вътре в страната, като този път инициативата, която прави пробив в политиката на съпротива на Високата порта, идва отвън. Сведенията за жестокото потушаване на въстанието, които се появяват в руската и английската преса, широкият международен отзвук от изнесените факти, разгърналата се след това пробългарска агитация, посещенията на международните анкетьори в разорените селища и създаването в последствие на многобройни комитети в чужбина и инициативите на отделни дарители да се подпомогне страдащото население в България, всичко това, води не само до промени в политическата конюнктура, но и принуждава Високата порта и местните административни власти да смекчат наложения режим в страната, което, като факт само по себе си, вече е съществен резултат от хуманитарна гледна точка. Международният отзвук от Априлското въстание влияе пряко и върху самочувствието на българите вътре в страната. Достигнал в първите месеци след погрома до дъното на моралната покруса и отчаянието, постепенно българският дух отново се съвзема и въздига, като за това спомагат в равна степен както действията на чуждестранните консули и анкетьори, така също и първите новини за организираната в чужбина филантропична кампания в полза на пострадалите от турските жестокости. Тези действия вече се възприемат не само като израз на състрадание, но и като съпричастност и подкрепа за българската национална кауза. Именно новата променена обстановка прави възможно възникването на 21 август 1876 г. на първата след въстанието българска благотворителна организация вътре в пределите на Империята. „Българките в Цариград - се заявява в немногословното й обръщение - подбудени от състрадателно чувство към своите съотечественици, които са пострадали в последните приключения в България, образуваха едно дружество..., за да помогнат на нещастните български семейства.“19 Българското женско благотворително дружество (БЖБД), учредено в Ортакьой, за което става дума, изиграва ролята на ръководител и координатор за цялата филантропична дейност, разгърната в българските земи оттук насетне до началото на войната. Към него се обръщат за сътрудничество, за изпращане на дарения и други женски организации, и църковно-народни общини, и читалища, и епархийски наместничества, и отделни благодетели. От своя страна то не само координира усилията им, но и съществено спомага да се разшири географията на филантропията из българските земи, публикувайки обръщения, призиви, отчети за извършената работа и пр.20  Анализирайки тази дейност на БЖБД, някои автори правят извод за мястото, силата и влиянието на женското движение в българското общество в навечерието на Освобождението.21 Без да ни най-малко да подценявам движението за еманципация на жената и неговото място в процеса на модернизация на обществото, трябва да уточня, че в конкретния случай, след Априлското въстание, обстановката е твърде сложна, а взаимоотношенията между отделните организации и социални структури са нееднозначни. Това налага и необходимостта от един по-широкообхватен анализ на създадената структура на отношения в българското общество. БЖБД в Цариград и съответните женски комитети по места вътре в страната и сред емиграцията съвсем умишлено и целенасочено са изтъквани и поставяни на челно място, за да се подчертае хуманитарния характер на движението и да се отклонят всякакви съмнения за политически манипулации и задкулисни ходове. По това време става очевидно, че Екзархията, подозирана и поставяна в деликатно положение от властите, не ще бъде в състояние да осъществи централните координационни функции на общонационалната благотворителна акция.22 От друга страна, специфичното положение на жената в османското общество я поставя вън от подозрение за активна намеса в политическия живот и удостоверява „изчистения“ характер на благотворителната дейност, развивана от нея. Малкият обем на настоящето съобщение не позволява да се спра поотделно на многобройните прояви на филантропия в страната, в Цариград, сред българската диаспора в Румъния, Южна Русия, Сърбия и дори сред отделни емигранти в Марсилия, Манчестер, Виена, Прага, Москва и другаде.23 Необходимо е обаче да отбележа, че за първи път се разгръща безпрецедентна за българските условия кампания, в която се даряват храни, дрехи, пари, труд и време не за близкия родственик, не за съседа или познатия, а за напълно непознатия единородец българин, които живее понякога на стотици километри далеч от родното място на дарителя. Многобройните участници в акцията извършват дарението с презумпцията, че нуждаещите се са жертвали живот и имот в името на общонационалната кауза. От Тулча до Солун и от Видин до Цариград българите извършват още една ярка демонстрация на своето национално единение. В случая не са толкова съществени дори големината на сумите, броя и номенклатурата на вещите, които се даряват, а самият акт на дарението. След просветата, книжовността, църквата и революцията сега със своята филантропия българите показват още веднъж, че се ражда една нова нация, която въпреки претърпения военен неуспех е в състояние да се изправи и да продължи започнатото движение към окончателно национално самоопределение. Макар и победени само няколко месеца по-късно българите доказват, че не са покорени, че техния национален дух е жив и готов за нова борба, макар и този път с мирни средства. Разбира се, мащабите и резултатите от благотворителната акция за подпомагане на пострадалите при потушаване на Априлското въстание не бива да бъдат преувеличавани. Те са различни за различните райони на страната. Най-ярки прояви има в градовете и селищата, разположени в близост до въстаналите области, но също така и в онези центрове, където има изявени огнища на просветното и църковното движение или неразгромени революционни комитети. Сравнително по-слаби прояви има в Пиротско, Нишко и Белоградчишко, които се намират в непосредствена близост до театъра на бойните действия между Османската империя и Сърбия, в Македония и по Черноморието, където все още не са разрешени проблемите на българо-гръцкото противопоставяне по църковния въпрос и в Одринска Тракия, която също е засегната силно от турските произволи. Накратко, навсякъде, където националноконсолидационните процеси регистрират относително закъснение в сравнение с най-изявените възрожденски средища в Тракия, Средногорието и Централна Северна България, има и по-слабо изразена благотворителност. За силата на националната консолидация около филантропичната акция говори и фактът, че в нея се включват представители от всички социални слоеве и политически течения - от най-богатите до най-бедните, от революционери до принципни противници на въоръженото действие. Всички те според възможностите си дават своята лепта със съзнанието, че го правят като добри българи за доброто на своите съотечественици и за Родината като цяло. Показателен в това отношение е ръководния състав на БЖБД в Цариград. В него влизат Мария Ст. Чомакова и Рада Чомакова.24 Те са съответно дъщеря и сестра на д-р Ст. Чомаков, който след Априлското въстание се обявява категорично срещу неговите организатори, а след това под влияние на английския посланик сър Х. Елиът се нагърбва и с неблагодарната мисия да събира благодарствени адреси от пловдивските българи във връзка с Цариградската посланическа конференция и в подкрепа на политиката на Високата порта.25 Една от най-дейните в организацията и нейна първа касиерка е Ефросинка К. Бонева26, дъщеря на известния х. Иванчо Хаджипенчович и съпруга на д-р Константин Бонев. Първият е висш служител при Високата порта и един от официалните османски анкетьори, който по това време заедно с Блак бей обхожда пострадалите райони и участва в изработването един доклад, противоречиво оценяван от съвременниците и в историографията.27 Докато вторият е доста по-безспорна фигура, участник в Сръбско-османската война, член на БЦБО, а по-късно лекар на първа опълченска дружина, взела активно участие във всички боевете по време на войната 1877-1878 г.28 Не разполагам с документални свидетелства, които да удостоверяват от каква посока идват влиянията върху Еф. Бонева, но е безспорно, че в нея и чрез нея по интересен начин се пресичат разнопосочни сили, които кристализират именно в дейността на БЖБД в Цариград. Разгърналата се в страната и в чужбина, особено в Русия и Великобритания, помощна акция в полза на пострадалите прави възможно в един важен исторически момент да се разширят международните контакти на българските благотворителни комитети и дружества. Почти всички те отправят призиви, обръщения и молби към чуждата общественост в Европа за набиране на средства, а след това в отговор на направените дарения, или изразената съпричастност, изпращат и публикуват задължителните в този случай благодарствени писма.29 Във всички тези документи наред с чистата филантропия може да бъде открит като основен елемент и стремежът за външнополитическа пропаганда на българската национална кауза. От друга страна, присъствието в общественото пространство и дейността на Централния благотворителен комитет в Цариград, начело с посланиците на Великобритания и САЩ сър Х. Елиът и Хорас Мейнарт, на Международното консулско дружество в Пловдив, организирано от княз Ал. Церетелев, на мисиите на лейди Емили Ан Странгфорд и на Джеймс Лонг, както и визитите на някои други американски и английски протестантски мисионери и политици30 повдигат самочувствието на българите и предопределят тяхната по-голяма политическа и филантропична активност. Ако чуждите дружества, мисии и отделни филантропи осигуряват по-голямата част от средствата за благотворителност и определят начина за тяхното изразходване, то българите, основно чрез Екзархията, църковно-народните общини, читалища и женските дружества изграждат и осигуряват механизмите за тяхното рационално разпределение.31 Оформилото се ползотворното сътрудничество влияе насърчително върху разрастване на благотворителната дейност сред самите българи. Значителен стимулиращ фактор се явява и българския периодичен печат в Цариград и в Румъния, който на своите страници помества многобройните обявления и призиви на новосъздадените благотворителни организации, отчетите за събраните суми, начините за изразходването им, благодарствените писма до по-крупните чуждестранни дарители и пр. Публикациите по темата не само повишават отговорността и гражданското съзнание у участниците в акцията, но и спомагат за заздравяването и развитието на чувството за национална общност и единение у българските читатели на съответните материали. Всичко изброено по-горе помага да се открои благотворителната дейност като фактор, който влияе положително върху политическата активност на българите в навечерието и по време на Цариградската посланическа конференция, когато от българска страна се изработват основните програмни документи, представени на международния форум.32 От друга страна провала на мисията на д-р Ст. Чомаков в Пловдив, за която стана дума по-горе, също се дължи на това пораснало национално сцепление и чувство за гражданска отговорност, което е стимулирано и от разгръщащото се по това време благотворително движение. Филантропичната дейност продължава през цялата зима и пролетта на 1877 г. В този период с особено внимание от българската преса се следи мисията на лейди Е. А. Странгфорд, не само заради значителните средства, с които разполага, и широкообхватната дейност, която развива, но и поради подчертаната й българофилия, която тя наследява и продължава от покойния си съпруг лорд Пърси Странгфорд33. За политическия ефект от нейната дейност за националната консолидация на българите може да се съди по многолюдните празненства, приветствия, цветя, овации и песни, с които е изпратена благородната лейди при отпътуването си от страната.34 Тези демонстрации не са знак само на благодарност за стореното, но и ярък израз на националното чувство, обхванало населението от посетените от лейди Странгфорд селища. При оценката на конкретните факти не бива да се подминава обстоятелството, че събитията се развиват в навечерието и непосредствено след обявяването на руско-османската война, когато антибългарските настроения сред местното мюсюлманско население и управляващите са особено подчертани. Филантропичната дейност в полза на пострадалите при потушаването на Априлското въстание е една от съществените страни, обрисуващи обществено-политическите процеси в навечерието на Освобождението. Разкриването на нейната специфика показва, че макар в този случай и да са използвани предимно легални мирни средства, тя също играе съществена роля за мобилизиране на националната енергия и за отстояване на българските интереси с съдбовно за нацията време. Пламен Божинов Благотворителност и национално единение след Априлското въстание В човешката историята войните, революциите, острите социални сблъсъци и катаклизми почти винаги са свързани с кръв, жертви, разрушения, глад, болести и невероятни страдания не само за преките участници в събитията, но и за, като по правило, много по-многобройното мирно население, което е съвременник, много често съучастник и почти винаги потърпевш. Последните събития в света показват1, че войната все още е неизбежен спътник на човечеството и че то не може, а и едва ли в обозримо бъдеще ще бъде в състояние, да разрешава своите противоречия и проблеми без прилагането на оръжия и сила. Погледнато исторически обаче отношението на световната общественост, като цяло, и на отделните нейни групи, в частност, към насилието, неговите извършители и неговите жертви се променя драстично в положителна посока и това e, което между впрочем ни дава основание за известен оптимизъм в бъдеще. Хуманизацията на отношението към по-слабия и страдащия може да бъде проследена конкретно и за ХІХ в. на основата на българския пример. Благотворителността има много лица и измерения. Онази част от нея обаче, която е насочена пряко или косвено към пострадалите и засегнатите вследствие на войни, социални сблъсъци и катаклизми, не e сред приоритетните области на историческото дирене у нас. Обикновено на много по-голямо внимание се радва дарителството, насочено към просветното дело, книжнината, църковното строителство, изкуството и пр. Обяснението за този историографски факт може да бъде открито и в състоянието на изворовата база, и в по-голямата обществената престижност на изброените по-горе форми на благотворителност, и, разбира се, не на последно място и в специфично сложилите се обстоятелства в историята на нашия народ през вековете на османското господство, когато липсата на собствена държавна организация, аристокрация и висш църковен клир значително стеснява кръга на филантропичната дейност2. Причините за това състояние на историческите изследвания по темата се коренят и в развитието на историографията в първите години след 1944 г., когато на такъв тип благотворителност се гледа от позициите на „марксистко-ленинската идеология“ като на буржоазна приумица, чрез която се прикриват и затъмняват основните класови конфликти и противоречия. Специално за изследванията, посветени на периода след Априлското въстание, тази слабост отчасти е преодоляна в последните две десетилетия на отминалия ХХ в., когато в поредица публикации бяха осветлени много от фактите и бяха решени редица задачи3. В тях обаче филантропичната дейност твърде рядко е свързвана пряко с парарелно протичащите политически, социални и стопански процеси в българското възрожденско общество. Благотворителната дейност притежава едновременно сложни международни и вътрешнополитически измерения, които е трудно да бъдат обхванати в един кратък преглед като настоящия. Поради тази причина тук ще се спра предимно върху онези аспекти, които засягат пряко някои от социалните и вътрешнополитическите проблеми на българското възрожденско общество. Настоящото съобщение е част от един по-голям проект, посветен на помощните акции, които се разгръщат в България след Априлското въстание. Непосредствената цел на изследването е не толкова да проследи отделните факти, колкото тези факти да бъдат експонирани на фона на развиващите се процеси на модернизация на българското възрожденско общество и да се разкрие чрез тях степента на разгръщане и обхват, който имат националноконсолидационните процеси в навечерието на Освобождението. В историята на българите Априлското въстание е записано преди всичко със своето величие, драматизъм и трагизъм - величието на устремения към свободата народ, драматизмът на неговия погром и трагизмът на десетките хиляди жертви, положили своите кости в основата на същата тази свобода. Именно въстанието на българите и техните жертви са онези фактори, които коренно променят обстановката на Балканите и динамизира политическите събития, довели по-късно до поредната руско-османска война и в крайна сметка до Освобождението на България. Пролятата кръв по време на Априлското въстание се превръща в съществен компонент при последвалото политическо и дипломатическото развитие на Източния въпрос.4 Кървавите репресии и кланетата над непокорните българи, дръзнали да въстанат срещу властта на султана, по многобройни пътища и канали стават известни на европейската общественост и предизвикват бурни реакции на възмущение, гняв и недоволство.5 В първите дни и седмици след погрома обаче българите са оставени сами на себе си пред очите на голямото и при това продължаващо насилие и пред очевидната необходимост да разчитат предимно на собствени средства, с които да се помогне на нуждаещите се. С цел да ограничат изтичането на информация османските власти затварят плътен обръч около въстаналите райони6 и възможностите за комуникации, а и за някаква конкретна материална помощ от останалите части от страната и от чужбина са силно ограничени. След първата спасителна закрила на околните гори и планини част от оцелелите, предимно жени и деца, търсят милостиня и получават такава в незасегнатите съседни села и по-големи градове. Такива печални картини е могло да се наблюдават тогава в Пазарджик и Пловдив, в Карлово, София, Севлиево и Ловеч и дори в по-отдалечената от театъра на въстанието Стара Загора. По-заможни и/или по-предвидливи дори търсят спасение към Одрин и Цариград.7 В началото на юни 1876 г. се появяват и първите призиви от страниците на в. „Възраждане“8, излизащ в Браила, и на в. „Ден“9 в Цариград за събиране на помощи и организиране на благотворителни комитети, чиято основна цел ще бъде да се разгърне филантропична акция в полза на пострадалите в района на въстанието. Почти по същото време Йоаким Дръцков от Цариград изказва подобни мисли в писмо до Марин Дринов10, а малко по-късно и Петко Р. Славейков призовава цариградските българи да поемат върху себе си инициативата за помощна акция, тъй като в страната съществуват естествени и неприкрити желания и стремежи в тази посока, но липсват все още смелост и единен ръководен център11. Както се вижда, тези обръщения не са абстракти призиви, а имат конкретни адресати - в първия случай това е емиграцията, която се чувства задължена да помогне на своите братя „отвъд Дунава“, а във втория случай това са църковно-народните общини, които пряко не са толкова пострадали от репресиите, и Екзархията, която като общонародна институция трябва да отговори на най-острите нужди, поставени на дневен ред от събитията. Макар призивите в началото да не дават реални позитивни резултати, те са нагледно доказателство, че българската журналистика и обществено най-ангажираните личности вече заемат активна позиция по повдигнатия въпрос, който ще се превърне в един от основните за обществото в следващите месеци. Появяват се и първите положителни отзиви за предложената инициатива. Марин Дринов горещо приветства идеята на Тодор Пейов, един от редакторите на в. „Възраждане“, и в писмо до него изявява желание да запише своето име сред дарителите с месечна лепта от 50 франка на сметката на проектираното благотворително дружество.12 Но такова така и не се появява до края на месеца. Екзархията от своя страна се опитва да организира в национален мащаб събиране на помощи, но от Високата порта дават да се разбере, че на това начинание не се гледа с добро око и то замира, преди още да се е започнало. Въпреки първите неуспехи обаче с действията си българското възрожденско общество дава ясни знаци, че е извървяло значителен път на развитие и сега не ще подмине, както в много други случаи в миналото, с мълчание и бездействие своите сънародници, които са подложени на страдания и унижения в името на общонационалната кауза. В този момент българската емиграция в Румъния се показва по-дейна и енергична, което е лесно разбираемо с оглед на конкретните условия на живот. На 10 юли в Букурещ се организират едновременно добре известните два комитета: БЦБО на „младите“ и БЧН на „старите“, които въпреки политическите различия помежду си се обръщат с идентични възвания към българската емиграция и към дарители и организации от чужбина за набиране на средства и помощи за пострадалите в района на въстанието13. Към тях съответно възникват и женски благотворителни комитети в Букурещ, както и „частни благотворителни комитети (общества)“ в Болград, Браила, Галац, Олтеница, Крайова, Гюргево, Турно Северин, Кишинев, Николаев, Одеса и другаде, т. е. навсякъде, където има по-изявени български колонии. По правило новосформираните благотворителни комитети по места се смятат за подразделения на БЦБО или БЧН.14 С оглед на нашата тема е необходимо да се напомни, първо, че двете организации имат предимно политически, а не благотворителен характер, както е заявено официално, и второ, че между тях въпреки опитите не се постига единодействие и нормална комуникация нито в момента на тяхното конституиране, нито по време на тяхната работа. Това обстоятелство се отразява негативно върху резултати от политическата и чисто благотворителна им дейност, а по-късно разделението до голяма степен предопределя и незавидната им политическа участ в навечерието на войната, обявена от Русия на Османската империя. Различните позиции и влияние, които двете организации имат сред българската емиграция, се отразяват пряко и върху постъпленията в техните каси. Още в първите дни в приходната книга на БЧН са записани дарения на стойност 31 000 франка (1347,82 турски лири), които в следващите месеци нарастват.15 Пристигат постъпления и от славянските комитети в Русия.16 По същото време като „волни помощи“ на сметката на БЦБО са записани само 260 фр., а цялата останала сума, която до 11 септември достига до 18 682 франка, постъпва като дарение от славянските комитети.17 Благодарение именно на тези средства обществото успява да разгърне известната в историографията политическа дейност през есента на 1876 г. Основната част от наличните си пари и двете организации използват за набиране и изпращане на български доброволци за войната в Сърбия, но едновременно с това не бива да се пропуска, че те активно подпомагат и намерили убежище в княжеството български революционери, семейството на загиналия във въстанието Христо Ботев, както и хвърлените в русенския затвор български патриоти18, което действително е една чиста благотворителност. Основната част от филантропичната дейност обаче се извършва вътре в страната, като този път инициативата, която прави пробив в политиката на съпротива на Високата порта, идва отвън. Сведенията за жестокото потушаване на въстанието, които се появяват в руската и английската преса, широкият международен отзвук от изнесените факти, разгърналата се след това пробългарска агитация, посещенията на международните анкетьори в разорените селища и създаването в последствие на многобройни комитети в чужбина и инициативите на отделни дарители да се подпомогне страдащото население в България, всичко това, води не само до промени в политическата конюнктура, но и принуждава Високата порта и местните административни власти да смекчат наложения режим в страната, което, като факт само по себе си, вече е съществен резултат от хуманитарна гледна точка. Международният отзвук от Априлското въстание влияе пряко и върху самочувствието на българите вътре в страната. Достигнал в първите месеци след погрома до дъното на моралната покруса и отчаянието, постепенно българският дух отново се съвзема и въздига, като за това спомагат в равна степен както действията на чуждестранните консули и анкетьори, така също и първите новини за организираната в чужбина филантропична кампания в полза на пострадалите от турските жестокости. Тези действия вече се възприемат не само като израз на състрадание, но и като съпричастност и подкрепа за българската национална кауза. Именно новата променена обстановка прави възможно възникването на 21 август 1876 г. на първата след въстанието българска благотворителна организация вътре в пределите на Империята. „Българките в Цариград - се заявява в немногословното й обръщение - подбудени от състрадателно чувство към своите съотечественици, които са пострадали в последните приключения в България, образуваха едно дружество..., за да помогнат на нещастните български семейства.“19 Българското женско благотворително дружество (БЖБД), учредено в Ортакьой, за което става дума, изиграва ролята на ръководител и координатор за цялата филантропична дейност, разгърната в българските земи оттук насетне до началото на войната. Към него се обръщат за сътрудничество, за изпращане на дарения и други женски организации, и църковно-народни общини, и читалища, и епархийски наместничества, и отделни благодетели. От своя страна то не само координира усилията им, но и съществено спомага да се разшири географията на филантропията из българските земи, публикувайки обръщения, призиви, отчети за извършената работа и пр.20  Анализирайки тази дейност на БЖБД, някои автори правят извод за мястото, силата и влиянието на женското движение в българското общество в навечерието на Освобождението.21 Без да ни най-малко да подценявам движението за еманципация на жената и неговото място в процеса на модернизация на обществото, трябва да уточня, че в конкретния случай, след Априлското въстание, обстановката е твърде сложна, а взаимоотношенията между отделните организации и социални структури са нееднозначни. Това налага и необходимостта от един по-широкообхватен анализ на създадената структура на отношения в българското общество. БЖБД в Цариград и съответните женски комитети по места вътре в страната и сред емиграцията съвсем умишлено и целенасочено са изтъквани и поставяни на челно място, за да се подчертае хуманитарния характер на движението и да се отклонят всякакви съмнения за политически манипулации и задкулисни ходове. По това време става очевидно, че Екзархията, подозирана и поставяна в деликатно положение от властите, не ще бъде в състояние да осъществи централните координационни функции на общонационалната благотворителна акция.22 От друга страна, специфичното положение на жената в османското общество я поставя вън от подозрение за активна намеса в политическия живот и удостоверява „изчистения“ характер на благотворителната дейност, развивана от нея. Малкият обем на настоящето съобщение не позволява да се спра поотделно на многобройните прояви на филантропия в страната, в Цариград, сред българската диаспора в Румъния, Южна Русия, Сърбия и дори сред отделни емигранти в Марсилия, Манчестер, Виена, Прага, Москва и другаде.23 Необходимо е обаче да отбележа, че за първи път се разгръща безпрецедентна за българските условия кампания, в която се даряват храни, дрехи, пари, труд и време не за близкия родственик, не за съседа или познатия, а за напълно непознатия единородец българин, които живее понякога на стотици километри далеч от родното място на дарителя. Многобройните участници в акцията извършват дарението с презумпцията, че нуждаещите се са жертвали живот и имот в името на общонационалната кауза. От Тулча до Солун и от Видин до Цариград българите извършват още една ярка демонстрация на своето национално единение. В случая не са толкова съществени дори големината на сумите, броя и номенклатурата на вещите, които се даряват, а самият акт на дарението. След просветата, книжовността, църквата и революцията сега със своята филантропия българите показват още веднъж, че се ражда една нова нация, която въпреки претърпения военен неуспех е в състояние да се изправи и да продължи започнатото движение към окончателно национално самоопределение. Макар и победени само няколко месеца по-късно българите доказват, че не са покорени, че техния национален дух е жив и готов за нова борба, макар и този път с мирни средства. Разбира се, мащабите и резултатите от благотворителната акция за подпомагане на пострадалите при потушаване на Априлското въстание не бива да бъдат преувеличавани. Те са различни за различните райони на страната. Най-ярки прояви има в градовете и селищата, разположени в близост до въстаналите области, но също така и в онези центрове, където има изявени огнища на просветното и църковното движение или неразгромени революционни комитети. Сравнително по-слаби прояви има в Пиротско, Нишко и Белоградчишко, които се намират в непосредствена близост до театъра на бойните действия между Османската империя и Сърбия, в Македония и по Черноморието, където все още не са разрешени проблемите на българо-гръцкото противопоставяне по църковния въпрос и в Одринска Тракия, която също е засегната силно от турските произволи. Накратко, навсякъде, където националноконсолидационните процеси регистрират относително закъснение в сравнение с най-изявените възрожденски средища в Тракия, Средногорието и Централна Северна България, има и по-слабо изразена благотворителност. За силата на националната консолидация около филантропичната акция говори и фактът, че в нея се включват представители от всички социални слоеве и политически течения - от най-богатите до най-бедните, от революционери до принципни противници на въоръженото действие. Всички те според възможностите си дават своята лепта със съзнанието, че го правят като добри българи за доброто на своите съотечественици и за Родината като цяло. Показателен в това отношение е ръководния състав на БЖБД в Цариград. В него влизат Мария Ст. Чомакова и Рада Чомакова.24 Те са съответно дъщеря и сестра на д-р Ст. Чомаков, който след Априлското въстание се обявява категорично срещу неговите организатори, а след това под влияние на английския посланик сър Х. Елиът се нагърбва и с неблагодарната мисия да събира благодарствени адреси от пловдивските българи във връзка с Цариградската посланическа конференция и в подкрепа на политиката на Високата порта.25 Една от най-дейните в организацията и нейна първа касиерка е Ефросинка К. Бонева26, дъщеря на известния х. Иванчо Хаджипенчович и съпруга на д-р Константин Бонев. Първият е висш служител при Високата порта и един от официалните османски анкетьори, който по това време заедно с Блак бей обхожда пострадалите райони и участва в изработването един доклад, противоречиво оценяван от съвременниците и в историографията.27 Докато вторият е доста по-безспорна фигура, участник в Сръбско-османската война, член на БЦБО, а по-късно лекар на първа опълченска дружина, взела активно участие във всички боевете по време на войната 1877-1878 г.28 Не разполагам с документални свидетелства, които да удостоверяват от каква посока идват влиянията върху Еф. Бонева, но е безспорно, че в нея и чрез нея по интересен начин се пресичат разнопосочни сили, които кристализират именно в дейността на БЖБД в Цариград. Разгърналата се в страната и в чужбина, особено в Русия и Великобритания, помощна акция в полза на пострадалите прави възможно в един важен исторически момент да се разширят международните контакти на българските благотворителни комитети и дружества. Почти всички те отправят призиви, обръщения и молби към чуждата общественост в Европа за набиране на средства, а след това в отговор на направените дарения, или изразената съпричастност, изпращат и публикуват задължителните в този случай благодарствени писма.29 Във всички тези документи наред с чистата филантропия може да бъде открит като основен елемент и стремежът за външнополитическа пропаганда на българската национална кауза. От друга страна, присъствието в общественото пространство и дейността на Централния благотворителен комитет в Цариград, начело с посланиците на Великобритания и САЩ сър Х. Елиът и Хорас Мейнарт, на Международното консулско дружество в Пловдив, организирано от княз Ал. Церетелев, на мисиите на лейди Емили Ан Странгфорд и на Джеймс Лонг, както и визитите на някои други американски и английски протестантски мисионери и политици30 повдигат самочувствието на българите и предопределят тяхната по-голяма политическа и филантропична активност. Ако чуждите дружества, мисии и отделни филантропи осигуряват по-голямата част от средствата за благотворителност и определят начина за тяхното изразходване, то българите, основно чрез Екзархията, църковно-народните общини, читалища и женските дружества изграждат и осигуряват механизмите за тяхното рационално разпределение.31 Оформилото се ползотворното сътрудничество влияе насърчително върху разрастване на благотворителната дейност сред самите българи. Значителен стимулиращ фактор се явява и българския периодичен печат в Цариград и в Румъния, който на своите страници помества многобройните обявления и призиви на новосъздадените благотворителни организации, отчетите за събраните суми, начините за изразходването им, благодарствените писма до по-крупните чуждестранни дарители и пр. Публикациите по темата не само повишават отговорността и гражданското съзнание у участниците в акцията, но и спомагат за заздравяването и развитието на чувството за национална общност и единение у българските читатели на съответните материали. Всичко изброено по-горе помага да се открои благотворителната дейност като фактор, който влияе положително върху политическата активност на българите в навечерието и по време на Цариградската посланическа конференция, когато от българска страна се изработват основните програмни документи, представени на международния форум.32 От друга страна провала на мисията на д-р Ст. Чомаков в Пловдив, за която стана дума по-горе, също се дължи на това пораснало национално сцепление и чувство за гражданска отговорност, което е стимулирано и от разгръщащото се по това време благотворително движение. Филантропичната дейност продължава през цялата зима и пролетта на 1877 г. В този период с особено внимание от българската преса се следи мисията на лейди Е. А. Странгфорд, не само заради значителните средства, с които разполага, и широкообхватната дейност, която развива, но и поради подчертаната й българофилия, която тя наследява и продължава от покойния си съпруг лорд Пърси Странгфорд33. За политическия ефект от нейната дейност за националната консолидация на българите може да се съди по многолюдните празненства, приветствия, цветя, овации и песни, с които е изпратена благородната лейди при отпътуването си от страната.34 Тези демонстрации не са знак само на благодарност за стореното, но и ярък израз на националното чувство, обхванало населението от посетените от лейди Странгфорд селища. При оценката на конкретните факти не бива да се подминава обстоятелството, че събитията се развиват в навечерието и непосредствено след обявяването на руско-османската война, когато антибългарските настроения сред местното мюсюлманско население и управляващите са особено подчертани. Филантропичната дейност в полза на пострадалите при потушаването на Априлското въстание е една от съществените страни, обрисуващи обществено-политическите процеси в навечерието на Освобождението. Разкриването на нейната специфика показва, че макар в този случай и да са използвани предимно легални мирни средства, тя също играе съществена роля за мобилизиране на националната енергия и за отстояване на българските интереси с съдбовно за нацията време.         На 22 юли българската имиграция създава последния революционен комитет под името Българско централно благотворително общество (БЦБО). На 7 август Вазов е избран за негов секретар. На 14 април 1877 г., два дни след обявяването на Руско-Турската война, БЦБО се саморазтурва и членовете му са назначени от руското командване за преводачи към руските корпуси в България. През един юлски ден Вазов пристига в Свищов на служба в губернаторската канцелария, където остава до преместването си в Русе на 20 февруари 1878 г       Идеите за Конституция и парламент, за изборност и представителност възникват още преди възобновяването на българската държава през 1878 г. под влияние на европейската мисъл и практика. Практически израз на част от тези идеи срещаме при свикването, работата и решенията на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. (приемането на Устава на Българската екзархия), и в дейността на българското национално революционно движение (БРЦК), поставило си за цел освобождението и създаването на самостоятелна българска държава. Събранието на Оборище на 14 април ст. с. 1876 г., взело историческото решение за обявяване на Априлското въстание, с право се счита за предшественик на българското Народно събрание, на парламентаризма в България. Също преди Освобождението българската общественост издига и идеята за конституционно управление. В "Политическа програма" на БЦБО (бившия БРЦК), изработена на "Български народен събор" в края на 1876 г. и изпратена на Цариградската посланическа конференция, като се подчертава, че трябва да се възобнови българската държава, изрично се казва: "Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо по една Конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа." В следващите два члена се доуточнява "За всичките клонове на управлението ще се съставят особени закони по духа на устава и съобразно с нуждите на народа", "всичките иностранни народности, размесени между българския народ, ще се радват с него на същите политически и граждански правдини". Това остава не само традиция, но влиза и като демократически принцип в политическия живот на следосвобожденска България.    ***   След Априлското въстание българите подемат различни инициативи за разясняване целите на българското освободително движение пред европейската общественост. През лятото и есента на 1876 г. Драган Цанков и М. Балабанов предприемат една обиколка из столиците на Великите сили. През юли 1876 г. Българското човеколюбиво общество прераства в по-голяма политическа организация – Българско централно благотворително общество (БЦБО), нещо като наследник на БРЦК. В ръководството му влизат К. Цанков, Иван Вазов, Олимпи Панов, Ст. Стамболов и др. Междувременно през лятото на 1876 г. избухва Сръбско – турската война. БЦБО се заема с задачата да формира доброволчески отряди в помощ на сърбите. Българските чети, водени от П. Хитов, Ф. Тотю, Христо Македонски, дядо Ильо Марков и др., се отличават особено в битките на Моравския и Тимошкия фронт. Кап. Райчо Николов води цял български батальон. Създадена е и българска бригада от 3500 души. На 16 септември 1876 г. при Гредетин сърби, българи и руси водят тежка битка срещу 80 000 турска армия. След въстанието в Босна и Херцеговина (1875 – 1876 г.) и Априлското въстание (1876 г.) руската политика се активизира. На 8 юли 1876 г. в Райхщад (в Австро-Унгария) се срещат руският цар Александър ІІ и император Франц.Йосиф. Постига се съгласие в случай на война между Русия и Османската империя Австро-Унгария да запази неутралитет, при положение, че Русия след победа над турците, няма да създаде голяма славянска държава на Балканите. Славянските земи трябва да бъдат оформени в автономни турски провинции.   ***   Българското опълчение било създадено по искане на БЦБО (Българско централно благотворително общество), подкрепено от почти всички славянски комитети в Русия и от Одеското българско настоятелство. Негов идеолог и поддръжник бил генерал Р. М. Фадеев. На 20 октомври 1876 г. военният министър на Русия генерал Д.А. Милютин подписал заповед за формиране на опълчението. Генерал Обручев съставил "Основания за организация на българската войска". Две седмици по-късно министърът назначил за командир на Опълчението генерал Н. Г. Столетов. За ядро послужили българските доброволци в приключилата с поражение Сръбско-турска война, към които се присъединили български емигранти от Русия и Румъния, доброволци от цяла България, БЦБО и Одеското българско настоятелство. Славянските комитети събрали средства, с които били закупени 12 оръдия, 20 000 пушки "Шаспо" и 1 милион патрони.   ***       На 10 юли 1876 г. в Букурещ се основава Българско централно благотворително общество, с привидни благотворителни задачи, които прикриват революционната му политическа дейност. По предложение на Олимпи Панов Вазов бива кооптиран в ръководството му на 17 юли 1876 г. и е назначен за негов секретар2. Повечето от членовете на ръководството живеят в една голяма, студена, неприветлива стая, без никакви удобства - близо до градината в централната част на града. "Чишмиджиу" - интраря „Росети", сега се нарича „интраря Заломит", близо до улица Брезо яну. Животът им е хъшовски. Вазов е служебно доста зает, отначало е и сравнително добре заплатен. Пише писма, благодарствени адреси до политически мъже, застъпили се за каузата на въстаналия български народ. Но преди всичко той твърди, вдъхновението му е постоянно подхранвано от събитията в България и от отношението на европейските Велики сили и на Русия към „българските ужаси" и българската свобода.  
Всички авторски права на дадената статия са запазени и собственост на Екипът на  Razrabotkite / - / съгласно Закона за Авторското Право и сродните му права - чл.1 , чл.2, чл.3 /
Копирането или включването на тази или друга статия във друг сайт , вестник , или медия без знанието на Екипът на  Razrabotkite  е забранено , съгласно закона за Авторското право и Сродните му права