Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2012 11:39 - Лириката на Димчо Дебелянов между поражението и победата
Автор: razrabotkite Категория: Бизнес   
Прочетен: 8559 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 06.05.2012 11:52


Лириката на Димчо Дебелянов между поражението и победата

 

 

          Димчо Дебелянов е едно от емблематичните имена на българския символизъм. Творчеството му – заедно с това на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Димитър Бояджиев – е част от небивалия разцвет на лириката ни в първите десетилетия на ХХ век. Той е оригинален и самобитен автор, защото поезията му е сплав от модернистичната тенденция и личен натюрел. За него естетическата тенденция не е нито мода, нито припозната кауза, а органичен език за поетически изказ. Българският символизъм  - освен закономерно развитие на  вече съществущата у нас модернистична тенденция – до голяма степен е плод на влияние от европейската и руската литература. Негови кумири са Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артур Рембо, Александър Блок, Рихард Демел и други.

          Явна е връзката на модерната философия и естетика от края на 19 и началото на 20 век с Платоновото учение за  ейдосите (идеите), на което се дължи и самото название “символизъм”. Символистичната литература използва различни тропи, но символът със своята недоизказаност и неопределеност, с възможността да препраща към множество означаеми, прави възможен досега до Идеята – неназовима първична същност. Основната тенденция на това естетическо направление е асоциативността, защото търсейки съответствия между отделните възприятия, за да се постигне ефекта на единното внушение, препраща към Абсолюта. Музикалността на стиха е най-осезаемото въплъщение на търсенето на сетивен синтез. Поради своите специфики символизмът застъпен повече в поезията, отколкото в прозата. В България отявлено символистична е прозата на Николай Райнов.

          Димчо Дебелянов дебютира през 1906 година със стихотворния цикъл “Посвещение”. Ранното му творчество е повлияно от  пейзажната и любовна лирика на Пенчо Славейков. Той е автор и на множество хумористични текстове и пародии, като сред тях особено популярни са  циклите “Кихавици” и “Бохемски нощи”. Интересен е парадоксът, че един от най-скръбните ни лирици, същевременно е и една от най-жизнерадостните личности в българската литература. Неговата единствена книга “Димчо Дебелянов. Стихотворения” излиза четири години след смъртта му, издадена от приятелите и литературните му съмишленици  -Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов.

          Паралелът между Яворов и Дебелянов представя различието между декаданс и символизъм и разкрива приликите и различията между двамата. Самотата, раздвоението на Аза и смъртта са централните теми, които свързват поетичните им светове. Напрегнатият, екстатичен драматизъм на Яворов контрастира на съзерцателното смирение на Дебелянов, който е по-близък до поезията на своя първоучител Пенчо Славейков. Яворовата алегоричност се разтваря в Дебеляновата символност, която създава загадъчни и неясни светове. Едната поезия разгръща болезнения копнеж, а другата – сладостния блян и търси красотата и в мъчителното преживяване. Яворовата поетическа реч е подчинена на смисъла, структурата на стиха е неравномерна – с накъсвания и резки обрати. Дебеляновият език музикализира стиха и търси съвършенството на формата.

Това смирение на горестта, това морно отпускане на веслата в безумния бързей на злото не погубва духа, устремен към светлина и красота. В горчивото окаянство на стиховете струи и “светлата вяра”за прераждането на света по законите на доброто. Това озарение на новия блян е триумфът на “тихата победа” на Дебеляновия герой над световните неволи; на гордата и жадна за, вечна красота душа над екзистенциалните терзания.

                Поражението и победата не просто оформят два поетически светогледа в лириката на Димчо Дебелянов – в движението си между тях  съзрява дълбоко хуманната и естетически възвисената философия на твореца. Безизходното битие, лъжовният всемир, враждебният живот, похитил радост и любов, са трагично предначертани за човека в неговия лих път. В прозрението за неугасимата красота на идеала, за великото родство между хората, между човека и майката-земя, за триумфа на живота и любовта в безконечния поток на времето и естеството се таи тихата, но надвластна над всяко зло победа на скръбния поет Дебелянов. Основните за тази поезия категории на страданието и неговото надмогване се рагръщат в мотивите за спомена, за противоборството между вечно и тленно, за раздвоението, за земното битие на Аза.

               

            Дебелянов е представител на градската бохема, в чието съществуване се срещат веселието и несретничеството, трагедийното световъзприемане и насмешката над самия себе си, небрежността към собствения талант и потребността от естетизация дори на битовия жест, самотничеството и стремежа към приятелство.

В изграждането на образа на лирическия герой в поезията на  Дебелянов може да се открие преплитането на различни мотиви и проблеми, универсални и вечни по своя характер, присъщи за европейската поезия, през проблемите, стоящи пред търсещата своето място в света личност, което е израз на усещането за сиротността на човека сред битието. Оттук се осмислят и различните лица, които приема лирическият човек в тази толкова нежна, скръбна и съзерцателна лирика. Той е субект на високи жестове, той е смирено приемащ своя неотменим избор, и съдбовна принуда и тази позиция е ключова за възприемането на поезията на Дебелянов.Чрез присъщия за символистическата художествена система инструментариум творбата казва нещо различно от онова, за което буквално говори. Лирическият свят на Дебелянов е раздвояван мижду деструкцията, разрушаването на това, което е тук, в полза на нещо отвъд него. По такъв начин “тукашността” бива изпълнена с дълбочината на първоначалната трансцедентност. Силата на лириката на този български автор е преди всичко в чувственото изживяване на лутането между реалност и празна идеалност, в топлотата и скръбните залези на копнежите, в изповедта за усещането за бездомност. Азът е устремен към възстановяване на едно изначално единство. Разпознаването на висшата сила, която осмисля човешкото съществувание, е равнозначно на преодоляване на ограниченията на човешката ограниченост.

            В плана на жанровия избор доминиращ е жанрът на елегията. За него по принцип са присъщи подчертаната персоналистичност, диалогичната насоченост, тъжно-медитативният изказ. Отчуждеността и нравствената уязвимост, безсилиието пред непроницаемостта на собствения вътрешен мир мотивира предпочитанието на образи с подчертано мистичен, тайнствен характер

            Наблюдаващото се в част от творбите второ граматическо лице е условно. Обръщенията са не към друг, а към себе си. Разговорът е с едно свое друго Аз, родено от поетическия светоглед на твореца. В тази условна, метафоричнас ъщност на диалога канкретно-предметният характер на обстановката губи своята “правдоподобност” и те се превръща в недействителна, условна.

                Споменът е универсален код за Дебеляновата лирика, през който той изразява широк спектър от състояния. Той е необходим като особен посредник в художествения свят, защото притежава “непрозрачна прозрачност” – през него се вижда по някакъв различен, неординерен начин. Сладостта и тревожността на спомена населяват най-популярните елегии на Дебелянов. Тъкмо елегичният тон е емблема на неговата поезия.

          Повторително в “Помниш ли, помниш ли” се появяват думи, изрази, дори цели стихове. Аанафората във втората строфа отново възвръща вопъла на морната памет (“помниш ли…”). Това повторение възражда трагизма на мотива за изгубената красота от първата част на стихотворението, като сега стихът не звучи като идилично озарение, а преосмислен през страдалческия възел на съзнанието за невъзвратимот. Емоционалният тон на стиха е съвършено различен от ведрата носталгия на началото. Реторичният въпрос призовава спомена, но противно на утвърдения канон за презумпцията на отговора, лирическият герой отговаря на въпроса и то съвсем не с очакваното “да”: “сън е бил, сън е бил тихия двор”. Решението е оригинално като смислов развой на поетическия текст. Възкресеният спомен в реторичния въпрос, пробуденият спомен в ангелския хор и в белите вишни изведнъж е отречен. Едва в края на стиха като безнадежден отклик отеква отрицанието, което “обхваща” заедно с обръщението-въпрос в  драматично напрегнатата хватка на противоречивостта целия текст: “помниш ли, помниш ли… – сън е бил, сън е бил…”Възраждането на спомена е последвано от трагичното му отрицание, той е идентифициран като илюзия, като небитие. Носталгичното ридание на стиха-рефрен “жалби далечни и спомени лишни” също в смисловия контекст на повторяемостта напомнящо провокира внушението за непреодолимата скръб по миналото. Любопитното е, че в тези два свята, изграждащи опозицията  идеал – действителност, която се разгръща в антитезите: минало – настояще; светлина - тъмнина; волност – безизходност; праведност – грях; хор – стража; смях – жалби; зовящият не е героят. Зовът е традиционно възприеман като вътрешен монолог на героя, като обръщение към Аз-а, но комуникативният модел може да се представи и в друга посока: миналото буди и пита, настоящето скръбно отпраща и чезне в самотност. Тъгата напуска пределите на индивидуално-личното, психологизмът се проявява двустранно: скръбта на странника по свидното  и скръбта на свидното по странника. Така вътрешният монолог се развива като вторична представа за диалог през времето. В стона на родното пространство, окайващо своя блуден син, оглася “заключените простори” на унизителното днес. Една междутекстова съпоставка със”Скрити вопли” допълва представата за зова и очакването на родния свят (“ти с плахи стъпки да събудиш в двора / пред гостенин очакван радост плаха”). В тази елегия на Дебелянов очаква не само майката (“старата на прага”) а целият двор, бащината къща, стаята позната, старата икона…

          Пробуденият двор, пробуденият ангелски хор, “шъпота” на тихите думи в тишината и шъпота на белоцветните вишни – това  е символен, ритуален акт на прошката, пречистването, смирението и същевременно разгръщане на мистичния свят на копнението и бляна, в който се рее изгубеното щастие Идеята за диалога на световете в “Помниш ли помниш ли” е кодирана и в двугласното съзвучие на стиховете, в двугласната рима на сричковите комбинации “-ор” и “-ишни”. Този модел на редуването (римата е кръстосана) създава смислово вълнообразното движение на възторга и падението, на подема и краха. Но също така внушава сплитането на два гласа – молещи, оплакващи, зовящи, скръбно напяващи черната си песен за безвъзвратните радости. Двуримният модел активира и друга стилистична фигура на повторението – епифората. Нейната поява във финалната лексикална позиция на стиха концентрира смисловото  послание и извлича обобщаващо смисловите нишки на ненужността (лишни), поражението (затвор), невъзвратимостта (предишни), непорочната възвисена красота (вишни), родния уют (двор). Творбата е наситена с антитези, които в художественото изображение на света са обрисувани със средствата на контраста бяло-черно. Интересна е също тази неопределеност в света на покоя и красотата изразена в абстрактния контекст на израза “шъпот и смях”. Подобно на “Две хубави очи” на Яворов, художествената система на тази елегия създава незримия образ на идеала в “лъчите” на белоцветните вишни, в “музиката” на шъпот и смях, познати само на героя. Те са неразкрити в конкретните определения на някакво преживяване, оставени са сами да създадат психологическата атмосфера на смътната догадка: майчина ласка, люлчина песен (шъпот), безгрижно детство (смях), първа любов (шъпот). Дворът съвсем не е безмълвен. Той е тих в своята святост подобно на  храмовия модел в християнското културно мислене - наситен с ромона на съкровения “шъпот”, огласен от “смях”,  озвучен от ангелски “хор”. Дворът, стихнал, притаен, звънко е наситен с мелодичната бодрост на първия стих, с ведрината на светлото възпоминание, къннало в храмовата му смиреност. В тази елегия Дебелянов синтезира значенията на своя спомен в цялата им разнородност.

          Всъщност цялата образна система на елегията разгръща един наниз от символи и представи, въздействащи предимно на емоционално-психологическо равнище, неподвластни на рационално-логическото осмисляне. Но културното съзнание на българина за родното пространство на уюта и съкровението естествено “приема” и ангелския хор, и белоцветните вишни в полето на символиката на бащината къща и майчината ласка. Митът за блудния син и представата за трагичното съзнание на изгубеното минало на покоя и любовта ( така характерна за Дебеляновия стих) естествено “приемат” символната проекция на затвора, наказанието (казън), мрака.

           “Да се завърнеш в бащината къща” разкрива завръщането в родния свят не като спомен, а като блян. В това произведение блянът е самотно пътуване на морната памет във възмечтаните пространства на покоя, отмората, мира. Културно-митологическият контекст на завръщането е реминисценция на евангелската притча за блудния син, подобно на “Майце си” на Христо Ботев. Ключова роля за творбата притежава образният паралелизъм, който обхваща в композиционна рамка лирическата част на бляна (“…когато вечерта смирено гасне” – “…че мойто слънце своя път измина”. Времепространственият модел на света е натоварен с дълбок смисъл, а движението е представено като замиращо действие: от”да се завърнеш” до “впил”, дойдох”, “измина”.

           Поетът използва неличните глаголни форми на миналото свършено деятелно причастие, които в синтактичната си служба не са сказуеми, а обособени сказуемни определения, отнесени към сказуемото, преобладаващо изразено с да-форма: да се завърнеш, да събудиш, да те присрещне, да повтаряш, да шъпнеш. И така действието на завръщането не е приписано на реален глаголен субект. Още повече, че Дебелянов използва така наречената обобщено-лична форма на ти-изказа. Завръщането е фантазна проекция на изтерзаната мисъл, на морната душа. В  благоговейно обрисуваната хармония между човека и родния дом, чиято изконна святост е по-истинска от всичко в този съмнителен свят, поетът “втъкава” внушението за илюзията и заблудата и то още преди горестния елегичен дистих на края. Съкровената святост на родния свят е внушена със засилената честотна употреба на съществителни имена в единствено число. Така се създава представата за тяхната уникалност, незаменимост. Повтореното обръщение “мамо, мамо” не разколебава, а молитвено утвърждава идеята за предметите-реликва на родния свят; за свещения иконичен образ на майката. Тя е всеопрощаваща жрица, пазителка, вечно очакващ митологичен образ в културното съзнание на човечеството. Движението на морния странник разкрива една интересна тенденция в хронотопа на творбата. Той клони към спрялото време, към “свитото” пространство, към замиране на движението: миналото – вечерта – къщата – прага; майката – рамото – усмивката; стаята – иконата; връщане – пристъпване – скланяне на изтерзано чело – влизане в стаята – шъпот – впиване.

            Светът на Дебеляновата елегия пресъздава идеала не като абстракция на отвъдните, недостижими и мистериозни светове на щастието, а го открива “по следите на изгубеното време”: опозицията “морен – мирен” в стихотворението е аналогична на вечното за Човека търсене на себе си в опозицията “космос – Аз”. Пътуването на съзнанието към Аз-а е пътуването към скритото, свято пазеното, интимно ненакърнимото у всекиго – към съкровеното. Художественият свят на стихотворението представя идеала и съвършенството не като домогване до абсолюта, а като завръщане към изначалността човешка.

Поантата на творбата – сама съдържаща в себе си идеята за святото и съкровеното – дава и заглавието на поетическия цикъл “Скрити вопли”. Представеното като художествена реалност завръщане е взривено от финалното двустишие, разкриващо илюзорната неосъществимост на това човешко щастие: “…напразно спомнил…” Така пътуването към съкровеното е осъществено в противопоставянето “реално – мечтателно”; “сбъднато – невъзможно”; “външно изражение – вътрешно изживяване”. Поради това и финалът на творбата “скрива” вопъла дълбоко в душата на героя, макар че гласът му се пронася като стон, всъщност той е вътрешният отглас на самотата. И също така началото на творбата е осъществено като споделение на съкровеното, като “откриване” на свещените скрижали на душата, на дълбоко потулените й “вопли”.

                               Движението на Дебеляновия стих в тази творба е насочено отвън навътре –към съкровеното за човека. Нощта се спуска, за да закрие в образното преливане на стиха света на шумната суета, за да “отвори” просветления му поглед към родния дом и да погребе “черната умора” на миналото – безпощадния завет на “безутешни дни”. Нощта е разграничителният образ, който “затваря” света на страданието и в приласкаваща тишина “разгръща” пространството на приюта и покоя – родния дом. И в приглушената светлина и във възцарилата се тишина се оформя художественото осезание за храмовия модел на дома, за сакралния топос на родното, за съкровението на “бащината къща”. 

 “Плахата радост”, пробудена от “плахите стъпки” на завръщащия се, е една среща на психологическите настроения в творбата и очертава двустранно отношенията в емоционалния сплит на тази ситуация. Завръщащият се пристъпва плахо – несигурен, неуверен, с чувство за виновност и смут, на колебание. Той, роденият тук, сега е гостенин – далечен, изгубен, неочакван. Подобно е и внушението на тази неопределена радост, избликнала в пробудата от стъпките на завърналия се. То е разнопосочно: от една страна сънят преди събуждането е разкрит като лек, неспокоен, бдящ да дочуе и най лекия шум    ( дори “плахи стъпки”) в смирението на стаеното мълчание; от друга страна радостта е плаха, защото сякаш тя също е неуверена в себе си. И ако плахостта на пристъпващия е свързана с усещането му, че той е “гост” в своя дом, че времето безвъзвратно е отдалечило родството между човек и дом, то изразът “гостенин очакван” обединява тези асоциации. Той психологически ги слива, за да отрече идеята за отчуждението на родения тук, за да постанови истината, че пътят към дома е едно от измеренията на съкровеното у човека. 

“Къща”, “двор”, “праг” – пространството на дома все повече се “свива”, за да очертае най-сетне и втората граница, тази между раздялата и прераждащото завръщане на сина в майчините прегръдки.

В свещеното докосване на морното чело до майчиното рамо, в този примирен поклон, също се сплитат различни смислови проекции на този ритуален жест, фокусирал в себе си едновременно покаянието и прошката. Полагането на челото като движение внушава изражението на безсилната сломеност. Безсилието на майчиното рамо “излъчва” същевременно силата на всеопрощаващата майчина любов. Усмивката на майката одухотворява нейния образ в символиката на свещеното, пречистващото, спасителното, възсъздаващото добро и любов съзнание. Благостта на този затрогващ, изпълнен с  нежна любов жест моделира атмосферата на молитвеното, изповедното сближение между човешката греховност и небесната любов. Чистото, всеопрощаващото, възвишеното, святото са нравствените и естетически категории, моделиращи земната сила на рождението и любовта и небесната мощ на  прошката и спасението в облика на майката – универсален архитип на съкровеното у човека.

Обликът на майката е представен едва в два детайла – рамото и усмивката – пределно конкретни и същевременно неопределящи изражението, чертите дори фигурата й. Очевидно поетът е търсил символиката на майчинството, духовното му осезание. Възвръщането към майчината святост, подирено като порив на човешкото съзнание към прошка, спасение и любов е другото измерение на пътуването към съкровеното у човека в Дебеляновата елегия.

Преминаването на героя в “стаята позната” е преодоляването и на третата граница, която го отделя от света. Едва сега Аз-ът е завършил пътуването към себе си, едва сега светът остава забравен като тежък сън, като нелепо видение. Преминал през пространството на дома и на майчината святост, в които героят преоткрива съкровените ценности на духа си. Сега той преоткрива себе си в затворения покой на стаята, в която и майката, и домът сливат свята символика в осезанието за възраждащата се любов.

            Стаята е едновременно пространството на дома и символът на майчината закрила и грижовност. В нея лирическият герой достига до познатото усещане за истинността на битието и света: “стаята позната”. Първото просветление – рождението, е преоткрито като “последна твоя пристан и заслона” и така в сливането между началото и края героят всъщност е завършил пътуването към себе си. Той е прероден – неговите дълбоко спотаени съкровения на миналото оживяват, за да го пречистят като “последна”, но сбъдната надежда от греховете и неволите на всемира. Пътят на човека към себе си в спасение от обезличаващия го свят е път към съкровеното у него. Рожденото начало на дома и  светия образ на първожрицата на живота – майката – в тяхната любов последната надежда пресътворява първите лъчи на живота.

И както образът на майката е внушен със символиката на закрилата в пространството на стаята, така и стаята съдържа в художествените си контури образа на майката. Старата икона като предметен щрих от интериора “оживява” и в своята святост се свързва със сакралния облик на майката. Поетът е усилил асоциативното привличане между двата образа и с използването на еднакво определение – “старата”. Така майката придобива художествено въплътени очертания на своята иконичност (по аналогия и с Божията майка), а иконата носи като старинна реликва на божествената святост изконната любов на майката.

Словото е необичайно явление за тази наситена с образи и жестове творба, в която е възцарена тържествената ритуална тишина на храмовата символика. И все пак на два пъти героят проговаря с трепетни словеса, зареяни  в безкрайна унесеност, сякаш своята най съкровена молитва, сякаш своята най-съкровена изповед: “и дълго да повтаряш: мамо, мамо…” и “да шъпнеш тихи думи в тишината”. Три са звуково осмислените художествени изрази: “с плахи стъпки да събудиш”, “дълго да повтаряш: мамо, мамо…” и “да шъпнеш тихи думи”. И с трите героят “пробужда” по едно съкровение – домът, майката и любовта. Но със словото едновременно се обръща към майката и към иконата, което свързва двата образа с нишката на молитвеното откровение. Сливането на тези два образа в общата хармония на любовта е осъществено в смисловото обвързване на двете действия на смирението, на наслаждението, на съзерцанието и мечтателния унес. Те възцаряват безвремието на покоя, вечния миг на свещенодействието.Чезненето и впиването осъществяват внушението за сливане на морния и безнадежден човешки дух с най-съкровеното му тайнство – любовта, възраждаща от скърбите на студения свят. Творбата постепенно клони към покой, обезсилва се всяко движение, за да се създаде осезанието на нирвана, на блаженото смирение, на сливане на човека със скритите светини на духа си – дома, майката и любовта – един завършен път към съкровеното.

Споменът като убежище за двама е разгърнат в друга знамените елегия на Дебелянов “Аз искам да те помня все така...”. Композиционната рамка затваря “разказа” в едно смислово образувание, недостигнато  от други поети – бъдещия спомен. Лирическият Аз предопределя спомена. Така ключовата за тови  автор категория може да бъсе проектирана и в имерението на бъдещето, че тя е топос на сгъстена емоционалност. Лирическата ситуация се основава на поредица от смътни асоциации,  подсказващи и паралелно с това разколебаващи идейното внушение. Единственото категорично и несъмнена, което подсказва творбата е, че раздялата прави любовта им по-свята. Но причината за раздялата е “спестена”.Героите са напълно лишени от житейска биография за сметка на богата психо-емоционална биография която се разгръща в художествения текст.

Градът, обиталището на общността, е отблъскващ за влюбените. Те са различни, невписващи се в сивотата на колективната маса. Те са свои сред дървесата, но не и сред човешкия свят. Нощта е лирическият образ-щрих от емоционалната същност на двамата влюбени. Тя “все по-страшно пада” над тях, като така се внушава изместването на надеждата за щастливо бъдеще, с която е изпълнен епизодът на мечтанието. Пролетта и сънят са устойчиви символи на щастливата субективна реалност в поезията на Дебелянов, тук биват съкрушени от реалната тъма на нощта. Там умира и вярата на героя и затова единственото спасение се оказва споменът.

Тези настроения и представи поетът довежда до краен предел в творбата, станала емблема на неговия символизъм “Черна песен”. Крайностите тук се разразяват с пълна сила, за да се стигне до напрегнатото раздвоение на Аза, напомнящо Яворовото творчество. Творбата изгражда особената история на човешкото, в която външните събития, баналните житейски ситуации отсъстват. Стихотворението е пътуване в духовния микрокосмос на човека и разкрива трагичната му участ. Първночално творбата носи заглавието “Загадка” – факт, достатъчно красноречив за творческата цел на поета. Синтагмата “черна песен” съвмествява в едно взаимоотричащи се  семантики, подобно на Аза, който побира заличаващи се един друг пориви, враждуващи помежду си същности.

Аз умирам и светло се раждам -

                                                                       разнолика, нестройна душа,

                                                                       през деня неуморно изграждам,

                                                                       през нощта без пощада руша.         

            Във вихрено редуващите се смърт и рождество, в догонващите се сътворения и унищожения душата преживява кръстним ъки, разпъната между полюсите на битието. В съществуването Азът търпи сизифовско страдание. Нощта руши създаденото през деня и в този неспиращ кръговрат битието затъва в постоянното самоотричане. Драмата на индивида произтича от “другия в мен”. Творбата разкрива същността на белязания, на прокълнатия човек, който е преследван от зловещо-иронична съдба. Молитвите и желанията са чути, но само за да се осъществи онази обърната действителност, от която търси спасение лирическият човек. Героят най-сетне приема отритието, че въжделеният “пристан” е непостижим.

            Ужасната вселена, в която е заточен героят, е поетически образ, изграден чрез антитези. Там бурята е тишина, а тишината – буря; есента е пролет, а пролетта- есен; светлината е мрак; там цари самота и скърбна безприютност. И така “гасне живот неживян” – оксиморонът синтезира внушенията на цялата творба. Чрез мрачната игра на антитезите, чрез превръщането на предметите и понятията в техните антиподи текстът представя абсурда на екзистенцията, празнотата, която човекът се опитва да обитава.

“Черна песен” представя по особено впечатляващ начин модернисткото тълкуване на проблематичното в личностното живеене. В историята на българската литература текстът остава като горестен изказ на особено психологическо състояние.

Трагедията на личността, разкъсвана между устрем и безсилие, е основният мотив и в стихотворението "В тъмница":

                                                                       О, неволя - да крееш,

                                                                       на неволите раб,

                                                                       да възпламваш и тлееш -

                                                           ту всесилен, ту слаб.

Сонетът “Пловдив” събира в един лирически сюжет, в едно преживяване ключови за светогледа на поета мотиви и образи – града, скръбта и спомена. Творбата пресъздава страдалчеството на лирическия човек, произтичащо от владеещия го усет за отхвърленост и невъзможност на желаното. Тук е представено и миналото, и настоящето на Аза.

Спомнянето реставрира предишното като време на тъгата, завръщането в детинството, мислено като територия на безметежното щастие – тук не може да даде утеха. Тогава е прозвучало мрачно предсказание “първи път се моя взор стъмни”, което се е сбъднало сега. Едносъставността на битието, повторителността на злото, вечността на нещастието лишават спомена от способността му да бъде бягство от неуюта. За Аза минало и настояще са еднакво тягостни действителности. Невъзможното бягство е едно от лицата на трагедията на индивида, защото в тази лирическа вселена “днес” е абсолютно повторение на скръбното “вчера”. В света на текста нещастието покрива цялото личностно време – реално и имагинерно, злото е “навек”. Някаква зла прокоба е орисала Азът да пребивава в изпразнено от смисъл и ценност пространство, където вярата е отречена, а надеждата – недопустима. В “Пловдив” са оспорени не само основни понятия на християнския етически проект, но се открива и своеобразна интерпретация на отношенията между Бог и човек. Лирическият герой не е нарушил забраната (“забранен е/ на любовта плодът...”). Човекът е наказан изначално, без вина – липсва разбираема логика за неговата драма. Така мотивът за неживяния живот  намира още една реализация в лириката на Дебелянов.

Стихотворението “Миг” трансформира тези идеи  в един призрачен контекст, в който действително и недействително се сливат – похват, познат от  Яворовата поема “Нощ”. Тук действието е представено като бълнуване наяве. Героят е “пиян” е “безумен” в очите на нормалното множество, а по този начин поетът довежда до буквалност символа на несъответствието между Аза и тълпата. Образът на тълпата е рядко уплътнен с богатата сетивна предства за нея, която се основава на “стъпки”, “смях” и “преплетени речи”, “сластни” очи. Мъжете са “хирлави войни”, а жените – “неми сирени” – оксиморони, които правят образите гротесково уродливи.

            Отчуждението на Аза не е самодоволно, защото той има болезнена нужда от взаимност. Затова то му причинява страдание, а не усещане за превъзходство. Светът на тълпата е бездната на дейсдтвителността., където няма “ни надежда, ни спомен”. Двете страни – Азът и тълпата са положени  в отделни битийни реалности, които нямат допирни точки.

            Мигът е онзи момент сред нищото и хаоса, в който изтерзаната душа на Аза безмалко е щяла да се домогне до Божественото откровение за смисъла на битието:

помислих, че някакъв глас ще вещае

незнаен завет из нейзнайни скрижали

.................................................................

            Творбата завършва с “безпощадна пробуда” – една от ключовите формулировки, които Дебелянов описва жестоката травма от срещата на лирическия герой с реалността.

            В “Гора” поетът пресъздава обикнатата тема за Аза и света чрез символиката на природното. Стихотворението е антитаз на “градските” му творби. Смисловият акцент е положен върху темата за хармонията и нейната осъществимост. Гората е символ на последното, абсолютно убежище за душата. Покоят като крайна точка в търсенията на героя тук е пресъздаден чрез изобилие от образни представи:  слънцето, “вълни приспивни”, “успокоената Гора”, “меда на отдиха”, копнежите, които са “мъдро спящи навсегда”, “примирената вода”. В Гората душата ще изживее “последна радост” и ще приюти “последна скръб”. Дебеляновата творба е интерпретация на темата “нирвана”, разработена преди това в българската литература от Пенчо Славейков в “Спи езерото” ( “Сън за щастие” ) и Яворов “Нирвана”.

            Противоположно натовареният символ в художествения текст е полето, което поема смислите, традиционно приписвани на града. Там е “предвечната”, всеобемаща “тлен”, там шества “безцелният” “набег” на лъжовните стремежи.

            Повторението на началното четиристишие от първата строфа в края на последната, трета строфа, затваря текста, като по композиционен път внушава усещането за хармония, завършеност и пълнота. Творбата изобилства от типичните за Дебелянов “Нови” думи – “марни”, ръмоли”, както и от нови за нашата поезия представи като “звънка тишина”. Усилието за нов поетически език тук виртуозно се съчетава с порива за пресъздаване на неописания досега свят на Абсолюта.

 

 

            Поет на елегичните минорно-приглушени настроения, при Дебелянов елегията като поетична форма достига своята максимална избистреност, ритмика и съвършенство. Безспорни шедьоври на поетическия му талант са стихотворенията: "Победен", "Спи градът". В рамките на спомена-копнение оживяват образи и видения, потискани пориви, забранени желания.

            Една от най - характерните елегии на Дебелянов е "Спи градът", в която е представен впечатляващият образ на самотника.

                                                                       Спи градът в безшумните тъми.

                                                                       На нощта неверна верен син

                                                                       бродя аз бездомен и самин -

                                                                       а дъждът ръми, ръми, ръми...

            "Градът", "нощта", "дъждът" загатват много зримо и типичния декор на драмите на младото поетично поколение. Образният репертоар, особената “събитийност” създават онази емоционална атмосфера, необходима, за да се валидизира концепцията за трагедийното. Лирическото преживяване е вместено в характерен декор, който е бегло щрихиран, но именно тази пестеливост го превръща в толкова въздействен. Урбанистичното пространство приютява безприютния Аз в текста. В началния пейзаж-настроение властват тишината, тъмнината, черното, дъждът, замрялостта – няма и намек за друго човешко дихание. Нощта е другото име на пустотата, на отхвърлеността, на самотата. Метафоричен и образът на крачещите “жалби за преминалите дни”.

           ПОСЕТЕТЕ И НАШИЯТ САЙТ - www.helpcenter.alle.bg

















Тагове:   Димчо,   Дебелянов,


Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: razrabotkite
Категория: Бизнес
Прочетен: 896679
Постинги: 230
Коментари: 36
Гласове: 105