Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.01.2012 20:08 - Философия
Автор: razrabotkite Категория: Бизнес   
Прочетен: 1954 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 20.01.2012 20:10


  
   Априорните синтетични съждения и тяхната роля за определянето на какво е научно знание. Непознаваемото нещо само по себе си и феноменът.
   Аналитично е съждението, чиито предикат е част от субекта; тези съждения
не носят нова информация и експлицират съдържанието на нещо вече известно;
например “високият човек е висок” или “равностранният триъгълник е
триъгълник”. Аналитичните съждения са априорни, т. e. те са един вид тривиални;
няма апостериорни аналитични съждения.
  Синтетично е съждението, което не е аналитично. Всички съждения, които
познаваме посредством опита, са синтетични. Ние не бихме могли само
посредством анализ на понятията да открием истини като “вторник беше влажен
ден” или “Наполеон е бил пълководец”.
  Емпирично е съждението, познаваемо единствено посредством сетивното
възприятие, или нашето, или това на някой друг, чието свидетелство приемаме.
Историческите и географските факти са от този род; такива са и научните знания
навсякъде, където истинността им се основава на данни от наблюдение.
  Априори, от друга страна, е съждението, което, макар и да може да бъде извлечено от опита, е схващано, когато е познаваемо, като основаващо се на нещо различно от опита.
  Детето, което изучава математика, може да бъде подпомогнато посредством опита,
като му се покажат две топчета за игра и още две топчета за игра и му се обърне
внимание, че наблюдава вече четири топчета за игра. Но когато то схване общото
съждение “2 + 2 = 4”, детето вече не търси потвърждение посредством примери;
съждението притежава сигурност, която индукцията никога не би могла да придаде
на общ закон. В този смисъл всички съждения от чистата математика са априори.
  Според Кант външният свят поражда единствено сетивния материал, но
духовният ни апарат е този, който подрежда този материал в пространството и
времето и допълва представите, посредством които разбираме опита. Сами по себе
си нещата, които са причините на нашите усещания, са непознаваеми; те не са във
времето и пространството; те не са субстанции, нито пък могат да бъдат описани
посредством онези други общи понятия, които Кант нарича категории. Времето и
пространството са субективни, те са част от нашия апарат на възприятието.
  Във философията преди Кант се е смятало, че субектът на познанието трябва да се съобразява с обекта; Кант твърди обратното.
  Според него съществуват неща извън нас, които създават нашите представи,
възприятия. За Кант непосредствените обекти на възприятието се дължат отчасти
на собствения ни възприятиен апарат. Лок вече е накарал света да привикне с
идеята, че вторичните качества – цвят, звук, мирис и т. н. – са субективни и
принадлежат към обекта, какъвто е той сам по себе си. Кант подобно на Бъркли и
Хюм, макар и не по съвсем същия начин, не се спира дотук и прави първичните
качества също субективни. В повечето случаи Кант не поставя под въпрос това, че
усещанията ни имат свои причини, които той нарича “неща-сами-по-себе-си” или ноумени. Онова, което ни се явява във възприятието и което той нарича феномен, се състои от две части – от такава, която зависи от обекта и която той нарича усещане; и от такава, която зависи от субективния ни апарат и според думите му е причината разнородното да бъде подредено в известни отношения.
  Втората част той нарича форма на феномена. Тя не е усещане и следователно не
зависи от случайните обстоятелства; а е винаги една и съща, доколкото я носим
винаги със себе си и е априори, в смисъл, че не зависи от опита.
В нашето съзнание можем да имаме представа и за пространствени неща и
там образите се явяват последователно и следователно източникът на нашите
априорни синтетични съждения са нашите познавателни способности. Човек може
да разбере какъв образ може да възприеме като се опита да го сътвори съзнанието
си.
  Философията на Кант изучава всеобщите и необходими неща и не можем да сме
сигурни в трансценденталните, защото самите познавателни способности го
налагат. Трансценденталната естетика се занимава с условията, кото определят
нашите познавателни способности за нашите нагледи. Например за Бог наглед не можем да имаме, за триъгълник и окръжност имаме. Априорните синтетични съждения на математиката са точно тези, кото се отнасят за наглед.
  Както казахме по-горе нагледът има две подобни форми – външна
(пространството) и вътрешна (чувствата, възприятията, спомените, времето).
  За да докаже, че пространството и времето са априори форми, Кант прибягва
до два вида доводи – едните метафизични, а другите – трансцендентални. Първият
вид са заети пряко от природата на пространството и времето, вторият – косвено от
вероятността на чистата математика. Трансценденталният довод за пространството
произтича от геометрията. Кант твърди, че евклидовата геометрия е познаваема aприори , макар и да е синтетична, сиреч неизводима единствено от логиката.
Геометричните доказателства, смята той, зависят от фигурите; ние бихме могли
например да видим, че през пресечната точка на две прави, сключващи помежду си
прав ъгъл, може да се прекара единствена права, която да сключва прав ъгъл и с
двете прави. Това познание, смята той, не произтича от опита. Но единственият
начин, по който интуицията ми би могла да предчуства какво ще открие в обекта, е
ако тя съдържа единствено формата на моята сетивност, предшествайки в моята
субективност всяко фактическо впечатление. Сетивният обект би трябвало да се
подчинява на геометрия, защото геометрията е свързана с нашия начин на
възприемане и следователно в противен случай ние не бихме могли да
възприемаме. Това обяснява защо геометрията, макар и синтетична, е априори.
  Доводите по отношение на времето са по същество тъждествени с горното с
изключение на това, че аритметиката замества геометрията с твърдението, че
пресмятането отнема време и затова аритметиката се корени във вътрешната форма
на нагледа.
За Кант сигурността на естествената наука се дължи на способността ни да мислим нещата в понятия. Не можем да възприемаме нещо без въобще да го мислим и сам по себе си сетивен образ не е достатъчен. Според Кант имаме определен набор априорни понятия, които прилагаме към нещата. Да разгледаме например дъгата. За да я възприемем не е достатъчно да имаме само оптически образ върху ретината; трябва ни и някакво понятие. Има два начина: 1) представяме си я като тяло (мост, арка и т. н.), 2) като светлинен ефект, като илюзия.
 Има два вида императиви: хипотетичен императив, който гласи: “Трябва
да направиш това и това, за да постигнеш такава и такава цел.”; и категоричен
императив, който постановява, че определен род действия са обективно
необходими без оглед на някоя определена цел. Категоричният императив е
синтетично съждение априори. Кант извежда неговия характер от понятието за
закон: “Дори да мисля за категоричния императив, аз същевременно зная какво
съдържа той. Защото, доколкото императивът съдържа извън закона
единствено необходимостта максимата да е в съответствие с този закон, а
законът не съдържа условие, посредством което да е ограничаван, не остава
нещо отвъд освен всеобщността на един закон изобщо, която съответно
единствена представя императива като необходим. Следователно категоричният
императив е един единствен и е фактически следният: Постъпвай единствено
според максимата, посредством която ще можеш да повелиш така, че тя да
стане всеобщ закон.” Кант привежда като пример за действието на категоричния императив порочността на вземането на пари на заем, т. е., ако всички се опитаме да го направим, няма да останат пари за заемане. Не е трудно човек да докаже, по същия начин, че крадците и убийците биват предварително осъдени посредством
категоричния императив. 
















Тагове:   философия,


Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: razrabotkite
Категория: Бизнес
Прочетен: 898908
Постинги: 230
Коментари: 36
Гласове: 105