Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.09.2010 14:36 - Окаменялата душа и душата на камъка – животът на предметите отвъд самотата човешка в поезията на Атанас Далчев
Автор: razrabotkite Категория: Бизнес   
Прочетен: 2631 Коментари: 1 Гласове:
0




Какво да искам? Вехне всичко и като времето тече; и сенчестите дървеса, би казал с нея ще отплуват и книгите на букиниста. стената, зданията, Лувър, Шуми стъмената река момчето, сивото врабче. (“Есен на Ке Волтер”) Второто десетилетие на миналия век е време на сурови изпитания, разтърсили из основи европейския цивилизационен модел. На Стария континент се разгаря пожара на Първата световна война и потапя в кървави страдания неговото население. Българската историческа хроника от това време е още по-драматична, защото е белязана от три войни и две национални катастрофи. Погубени са безвъзвратно националните мечти, развенчани са категорично националните идеали, подкопани са самите устои на националния ни космос. Поражда се неотложна необходимост от създаването на ново културно съмосъзнание, която се превръща в пъвостепенна задача на българската интелигенция. Тъкмо в нейната среда се разгаря нов дебат за  националната ни идентичност.  Творческото поколение, което преживява своя литературен дебют в това размирно, несигурно и кърваво време, има нужда от нови обществени и естетически каузи.  Младите творци въстават както срещу вазовския героико-патриотичен идеал, така и срещу славейковското търсене на човека. Една от най- значимите естетически последици от изброените исторически събития е краят на българския индивидиуализъм, осмислен в програмните текстове на кръга “Мисъл”. Символистичният канон също губи своята престижност, превърнал се в безплоден и клиширан, въпреки появата на емблематични стихосбирки на негови представители : Теодор Траянов (“Български балади”, “Песен на песните”), Николай Лилиев (“Птици в нощта” и “Лунни петна”). Голямо явление в литературния живот е раждането на българския експресионизъм, прогласено в Гео-Милевите статии “Фрагментът” и “Небето” на страниците на списание “Везни”. Тези нови идеи изискват бунт срещу установената “буржоазност” на културата, крайна пределност и същевременно универсалност на човека, резки обрати на езиково и образно равнище. Паралелно с това свое място на литературната сцена намира и диаболизмът, който постановява отказ от битоописания, а изгражда модел на света, основан на гротеската и фантазията. С неговото име се свързва творчеството на Чавдар Мутафов ( “Смърт”, “Игра на куклите”), Георги Райчев (“Разкази”), Светослав Минков (“Часовник”,“Игра на сенките”), утвърждаващи идеята, че човекът и човешкият живот са само “игра на сенки”. Различни превъплъщения през междувоенния период има и реалистичната традиция в белетристиката ни, а най-яркият нейн представител е Йордан Йовков. През втората половина на 20-те години се появява и литературният кръг “Стрелец”, в който участват Атанас Далчев, Димитър Панталеев, Чавдар Мутафов, Светослав Минков и други автори, заели се с амбициозната цел да помирят родното и чуждото. Тази разноликост на литературния живот през периода доказва необоримо, че изкуството на изящната словесност може да се превърне в хуманизиращ фактор и това е нейното основно призвание. През второто десетилетие  на ХХ в. а литературната сцена се появява едно ново поколение, което възмъжава на фронта, познато като “лявото поколение” – рожба на войните и грандиозните политически катаклизми във външно и вътрешнополитически план. Лявото като политическа ориентация се свързва с “авангардното” като естетическа платформа., оказали дълбоко влияние върху българските писатели и интелектуалци.  Такива са представителите на “септемврийската литература” в лицето на Г. Милев ( “Септември”), Асен Разцветников (“Жертвени клади”), Ангел Каралийчев (“Ръж”), Антон Страшимиров (“Хоро”), Никола Фурнаджиев (“Пролетен вятър”). Тези автори принадлежат към различни литературни кръгове и направления и не се покриват изцяло с “лявото”  в политиическата и културната среда. Идейните си ангажименти през този период изявяват Христо Смирненски и Никола Вапцаров. В своите художествени текстове те дават израз на  естествения човешки стремеж към един по-различен и справедлив свят на мечтаното равенство между хората.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                      Появата на Атанас Далчев  през 20-те години  в българската литература се свързва с една неотменна тенденция в художествената система в нашата лирика – преминаването към предметно-веществената образност и преодоляването на символистичната поетика.  ІІ. ТЕЗА Човекът в поезията на Атанас Далчев  е самотник в и чужденец в житейския си път. Ведно с искрящата жизнерадост на неговия стих лириката му е пронизана от глъхнещата меланхолност на осъзнатата мъдра болка – от процедения в пустота живот, от загубените мигове на радостта от нерадите мисли на философа-аскет, разгадал предопределението на битието – зазиждането на човека в скърбите и самотата. Отвъд горестните видения на бързотечното време и пустогонните стъпки на живота Далчевият свят е населен от релефното усещане за  пулса на естеството в  ежедневните му  краски сред вещите, в пробуждането им за мъката и радостта на света, в сливането им с човешката рецептивност и емоции, в одухотворените им жестове на страданието или на тяхната “безсмисленост щастлива”.  



Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Вярно.
18.09.2010 15:05
Вярно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: razrabotkite
Категория: Бизнес
Прочетен: 1005114
Постинги: 295
Коментари: 40
Гласове: 120